Все по-често ми се спи.
Сънят затворен в капсули
разбива съзнанието ми и размества парчетата...
в основата са най-дребните
заплашващи да се строшат
под тежестта на другите.
Нито едно не прилича на мен.
изветрелите течни кристали...
мътни обеми...
притискам формата
защото искам да остана еднаква
без времето да ме докосва,
без спомена да ме наказва...
всичко е свършено
и зная края на възможното
предполагам, предизвиквам,
не отлагам, но изниква
смисълът от който все се крия.
------
спя вървейки. кръстосвам спокойствието със дъжда.
стъпка, още една..
А капките летят.
Улиците совалки.
А аз?
За разпване кръст?
Ново пристанище?
Начало на сухия път...
И все пак предпочитам пред себе си дъждът.
спомени вървете си.
спокойна съм и ще спя...