пожелавам си... да разбирам хората които отхвърлям преди всичко... да знам кога да спра... в началото си пожелавам... и благодаря на всички хора които са до мен ей така, на въпреки. винаги да казвам благодаря по много пъти и да подарявам мандаринка в необичайни сезони (кой знае?...)
в името на границите, които не умея!
на пламен, който незнайно как толерира грешките ми в общуването, въвличането в следващи грешки и отказва, когато е време да спра.
себе си
виждам как тича през мен
да изтрие с опакото на ръката си
смеха от хартиените ми очи
недосегаемия си страх
да съдере от дланите ми
да поглъща тихите ми имплозии
да не позволи със студа си
да съм сама самодостатъчна
виждам как тича пред мен
ме нарича болезнено измислица
белите ми вени сините ръце
притиска към пясъчния си портрет
ме моли ме повръща обратно в света
стига инверсира ме променя носи
дърпа ме къса изстисква хапе
в желанието си да е моя да е мен.