Важно е да се опишат неописуемите състояния, но думите не стигат.
Сутринта започва със слънце, което пече през прозореца като че ли е море и си на плажа както спиш в леглото си (което е просто матрак проснат на голия нарисуван под). Излизаш навън, отиваш до стола и хапваш същите неща, които си хапвал вече две години без дори и да си се усетил.
Опитваш се да пребориш желанието да се излежаваш по тревата цял ден. Все пак е време на Важни Неотменни Изпити.
Но за съжаление нуждата все те гони и дори когато седиш пред компютъра и поемаш интелектуална информация касаеща клетките и техния метаболизъм, се хващаш, че повечето време пътуваш в съзнанието си.
Отиваш до морето.
Търчиш по благите Родопски хълмове.
А екрана те гледа немигащо, от време на време изпада в скриин-сеив, а ти дори не му обръщаш внимание.
Пътуваш с влак. Тудуф тудуф. Вятъра се разхожда разсеяно из топлото купе, а насреща ти похърква селски дядо, който стиска в скута си овехтяла платнена торбичка.
Тудуф тудуф.
Вечер сънуваш.
Оня ден сънувах че спя върху повърхността на едно голямо спокойно езеро. Водата мокреше дясната буза, но не потъвах. Беше невероятно. Най бистрия сън. В съня си се събудих и отидох до плажа, където забелязах че езерото е червено, калнисто и странно. Един усмихнат приятел ми каза, че е така защото някакви животни са се удавили там вчера. Червеното е кръв.Това не промени по никакъв начин синьото небе и тихото, бистро настроение.
Дните са просто разхвърляни продължения на сънищата. Къде свършва всичко е неясно.