Писна ми да ставам рано. Докато е още тъмно. И студено.
Но ми писна повече от друго - да ставам рано и вече да е светло. Цялата проклета красота на това да гледаш изгрева изчезва.
Всички бързат. Подтичват по пътеката с начупените плочки. Към спирката. Там вече чакат поне трийсет души. В автобуса има места за общо седемдесет и двама, но на практика повече от трийсет и пет се настъпват. Той се появява иззад завоя и вътре вече има петдесет души. Набутайте се вътре де...
Набутаха се. И рейса замина. А аз не бързах. Вървях бавно и зяпах в небето. После в мокрия, кален асфалт. И пак в облаците. А днес те са толкова гладки и сиво-сини, че ако нямаше едни по-ниски и парцалесто-пухкави, бих си помислила, че това е небето...
И когато стигнах моята спирка... първата|последна спирка на големите оранжеви автобуси...
видях, че има слънце. И то надничаше през облаците, и ги късаше, и ги караше да се разкарат от пътя му... и блестеше. Като златно.
Горките облаци...
... и ми заеха мястото ...