Не мога да оцветя това, което сме наросували заедно.
Не мога да намеря контури за цветовете си и се разливат навсякъде.
По-важното е, че тя знаеше не само кога, но и как да спре и владееше изкуството на началата.
Или поне тя така искаше да мисли, да вижда за нея.
Роклята й се разплиска високо по каменната стена, опръска стъклата и бавно се стече на тежки червени струйки към пода, облизвайки прашните глезени.
Плесниците се открояват като прилепов танц под купола от музика и тя я носи, носи, носи и завърта, оставя, преплита... Смее се докато се събува и косата й прикрива жеста, с който маха набързо бельото изпод дрехите си. Да танцува.
Тя избърса с поли червените петна от прозореца, погледна навън през размазаната следа, подуши стената недоверчиво. Очите й се засмяха на баналната градска претрупаност, докато я търсеше - сякаш не бе част от всичко това.
Тишината я бе накарала да се обърне.
Знаеше, че тя винаги ще търси врата и я придърпваше и отблъскваше непрестанно, сякаш да я тренира, да я приучи към самотата и търсенето, а после все пак да я задържи при себе си.
Мъчитено.
А тя не беше от хората, за които прозорецът е някаква възможна алтернатива, освен да седне на перваза и да я греда как подскача след въображаемите си пеперуди боса по камъка.
Ярост, увлечение, див щастие.
Някой аплодира на болката.
Тя я видя, затича се и се блъсна в стената. Остана с чело, сливащо се с камъка, докато учудената насмешка на другата потриваше извития й гръбнак.
В този момент тя се строполи от другата страна на стената, с глезени все още в камъка, оставяйки я сама с шокираните тикове на устните й и хълбоци, опръскани с рокля.
И се върна.
Удари я, засмя се и се прегърнаха, а после благодаряиха на публиката и отново се превърнаха в истински хора (дали?).