от няколко дни имам чувстотор че живея в свят, който ми е чужд и общувам с хора, който май не познавам. много е странно това чувство: и точно странно е думата, не неприятно или тревожно. петък бе ден обикновен, не се случи нищо непредвидено - главно изпити, а след това балженно мързелуване. вечерта навестих един приятел, който пострада в автомобилна катастрофа и е принуден да лежи вкъщи. та отидох да го поразнообразя, но последната тема, която мислех, че ще разискваме беше за човешките идеали, мечти и изобщо защо съществуваме. най-вероятно странното ми настроение тези часове беще породено от факта, че не се чувствах удобно да разискавам толкова "жизненоважни" :) въпроси след два изпита и кратка следобедна дрямка. но като се замисля, дали някога има подходящо място да зададеш въпрпса: "за какво живея?", "какви за мойте идеали и мечти занапред?" и "какво смятам да правя с живота си"? уместни ли са тези въпроси да се разискват от двама двадесет годишни студенти и едно седемнадесест годиншно момиче петък вечер в присъствието на 3 много игриви котки, подрастващ лабрадор и две хамстерчета? изобщо задават ли се такива въпроси? може би да, може би не. но да предположим, че се задават. и така? какви са вашите идеали план за бъдещето?
онази вечер като че ли разграничихме хората на няколко категории (не ми се мисли просто какъв усърден труд кипеше... е, това в кръга на шегата, разбира се). още тогава си задодох въпроса може ли да са толкова стереотипизирани нещата в нашия живот? попадаме ли в някакви категории и колкото и да се стремим да сме уникални и да желаем да запазим тази различност, възможно ли е? имаме ли шанс или въпреки всичко ставаме част от световъртежа?
но... да доразкажа тази и без това странно история, ако изобщо тези думи са нещо повече от думи. та петък вечер. стигнахме до заключението, че нейзбежно има една група "крайни непукисти", такива, който нямат никаква идея какво искат да правят с живота си и изобщо не се замислят и надали някога ще се замислят. това са от онези хора, който толкова често напоследък почнаха да ни спират по централните софийски улички и да те молят за 20 стотинки. е, нейзбежно е да има и такива скици. но те са малко. поне така мисля или силно се надявам. нямам добро мнение за тези хора, съжалявам. обособихме и нещо като друга групичка, която май приялга на много много голяма част от хората, поне така си мисля. да, много са хората, който искат да завършат добро училище, добър университет, да си намерят добра работа, после да получат добро повишение, д а си купят хубава къща, да се оженят за добра жена и да има добри деца, който да тръгнат по този път. но това ли е щастието. ако постигнеш това, найстина ли си доволен с живота си? и тримата си задавахме един и същ въпрос: опира ли щастието, каквото и да значи това, до материалното. искаше ни се да кажем не, но наиситина искренни ли сме като казваме не. нали все пак, всеки иска да си купи дискове, за да си запише любимата музика, да си намери любимата книга, да отиде на някой фестивал/концерт/парти, а дори и да си купи един дюнер с айрян и да седне с приятели при езерото с лилийите и да го изяде. възможно ли е да постигнем част от тези "благинки" без да отдадем част от себе си на комерсиалното, колкото и да не го харесваме. а възможно ли е да съществува свят без този сегащен, който ни е обгръща? и можем ли да се "престрашим" да го напуснем, защото всички сме вече част от него, макар и несъзнателно, макар и да не искаме. нямаме избор. къде тогава отива изкуството във всичките му форми, къде отива любовта? къде сме ние?
единственото, което мога да кажа със сигурност на този етап е, че бях страшно объркана, когато казах чао на ники и вени и поех пеша към къщи със слушалки в ушите, мъчейки се да не си задавам тези въпроси, или по-точно, опитвайки се да не давам отговори. та така до днес, все още си ги задавам, но ме е страх да отговоря, за да се срине всичко, което мисля, че изграждам... макар и доста нескопосано да го правя, вярвам че правя нещо.
но вие не си затормозявайте главата с това, излезте навън и погълнете възможно най-много енергия от това хубаво слъчице. то е истинско, поне то! ;]
тони ;]