В ръцете ми - две празни шепи
един студ се промъкна без дрехи -
моят товар, че аз съм
самата...
че мразя неща, а ме товарят
с Нещата;
че искам да изговоря
свитите чувства...
и пак се чудя...какво по дяволите правя?!
защо стоя тук на това място. защо не го направих преди
да реша ...че аз съм вършителят, че на мен се полага да тръгвам на посоки,
а не да бъда корен.
да спра да бъда корен. мога ли го?
просто не го побирам...защо е несъответствието заседнало в недрата ми...в моите най-тъмни, бликащи кръв места...там, където тайните и хилядите вече премълчани неща завинаги си остават.
защо остават?
защо оставам в мен?
защо не мога да поема, там където ще го извърша най-сетне -
убийството, раждането, промяната/колкото и да не вярвам в нея/
аз не съм ли проводник на ужасни дела..щом съм носител на отвратителни мисли, на съкрушителни идеи...
и най-приковаващото желание - да се отделя най сетне...
стоя на това място.
аз съм една година от своя живот
и отричане на всички останали
аз съм свидетелство за антиреален морал, за абсурдността на двата пола, защото бях привлечена и изнасилена от тях.
съвсем осъществимото е едно...незнанието...
колебанието е явно.
то предопределя безумните решения, които взeмам...
да...аз имам решения
просто отговорът е зашит във вагината ми или в сърцето/ако питате мен е едно и също/ а аз не искам никoй да я прониква, не искам да омърсявам ...себе си...разбирате ли...изпитвам същинското отвращение от живота, а той се е вкопчил в мен като един
постоянен оргазъм.
но аз вече не изпитвам този оргазъм.
как трябва да го опиша.
и което е по-важно...как да го предада, така че и смъртта и живота да останат равнодушни към мен.
как по дяволите да откъсна лицето си ?
не съм на себе си.
в себе си съм и не мога да изляза.
по дяволите