1) Небрежно, неизбежно си търкалям черните кецове по улицата и си мисля, че за последите двайсет години не ми е било по-интересно какво ще се случи с живота ми оттук нататък. Ето, всичко се завъря на еди-колко-си градуса и някои неща са окей, други ме стягат от ляво, а тези, третите-въобще нямам време да им обърна внимание. Много копане, много нещо. И за наркотици няма време. По цял ден си “качвам” мислите в някакъв въображаен склад и ги оставям да ферментират. В следващия момент откривам, че просто си търкалям черните кецове по улицата и нищо. От мислите ми нищо не става. Действията ми са едни такива, протоколни, смотани. За пръв път вместо да си режа косата я оставям да си прави каквото си иска. Все пак видя доста за тези няколко месеца. Нека види още. Друг съм, никак не съм свикнал, завивам наляво по Аксаков, вместо към София-прес и си взимам бира от мазето. Има време. Много, ама много мразя да бързам.
Новите хора, новите случки, новите ангажименти, перспективи, картинки, звуци, няма ги. В стаята ми е прашно, смотани чорапи на кълбо (чисти, ама са скъсани), китари навсякъде, имам повече, отколкото ползвам, но ги обичам и разглобени. Всичко е на мястото си, защото си няма място. Абе глупост. Нямам време да бъда там и само си го представям. Като забогатея, хахаха, ще си взема една малка малка стаичка и ще се правя на писател. Пак ще е гъчкана с китари. Така или иначе аз друго мое си нямам. Събирам ги безпризорни и ги обгрижвам, не че не ги подмятам наоколо. Като приятелите ми, дето ги няма.