Уморени очи и зеница,изпълнена с мрак,часовникът трака трак-трак...
И пак те обичам!
Когато влязох в чисто бяло варосаната болнична стаичка и напудрените с прах пердета ми кихнаха за наздраве,той лежеше.Сякаш мъничка топчица от пижамиртениска и кожа проблясваше изпод гумените уста на системите...туп-туп едно небе е облачно,неговото небе,по дяволите!Не го познавах и го обичах ио не биваше,не биваше да го позная!
Пръстите ми се долепват едва,да не смутя съня му,като крилца на нощна пеперуда са полепналите с капчици клепачи.Зад мътните стъкла се рее мрак,в душата ми е все по-тъмно.И няма как да го докосна,понякога ми се иска да знам повече за докосването и недокосването.Две алени луни изгряха и изопнаха опаловите му черти в изненадано довален грим и знаех,че още съм там-в тънкия му гръден кош,между двата лоба,където цяла мрежа от артерийки и любов се пръсват мигновено,предизвиквайки кръвообращение и...спазми.
"на хвърлей камък от смъртта
си казах-няма да се хвърля"
-Събуди се!хайде да си ходим!
-Хайде,дай ръка!
Лицето му напомня буреносен облак с гръмотевици.Поведохтъничкото му тяло нанякъде.До под липите на болничната градинка и толкоз.И го обичах с всяка немощна стъпка,с всеки лъч от полунебесните му ириси,с всяко косъмче от лицето му,с всяка песъчинка от пустинятя или от някой пикочен мехур.С целия свят.Това не е любов.Това е по-силно от нея!