Преди време съм могъл да пиша прав текст по разни теми без да се замислям много. Сега, ако не беше фотографията, сигурно нямаше да мога да казвам нищо на глобалното село или който ме слуша в него. И никой да не ме слуша, остава усещането, че не мога да се изразявам в писмен вид както преди.
Примерно, изречението "очаквам грандиозни резултати".
Съвсем в началото си го представям като действие и след това започвам да търся думите.
"Склонен съм да вярвам, че резултатите от това ще надхвърлят очакванията ми"
"Подозирам, че ще станем свидетели на небивал успех"
"Не бих могъл да игнорирам предчувствието за блестящо представяне"
Ако това е развитие, значи крайния момент трябва да е нещо като космическо дзен просветление, в което говоря без думи или пък състояние, в което казвам/пиша по две думи на ден защото темите около мен са хлабави. Сега само си размърдвам мозъка.. нищо особено.