Миг преди финала,звездният!и провал...тотално сгромолясване на принципи и желания.Изведнъж мигновението придоби консинстенцията на току-що сварена боза...да не забравя да си сваля чехлите!И грухтящото тътрене на асансьора по металните окови пълни главата ми с металически глупости...Опитвам се да мисля и не съвсем...
Някои неща трябва да се почистват старателно,особено тези в главата,преди някой да ги открие и току-виж е изпаднал в истеричен смях.
Градът ми се струва леко пожълтял,сякаш някой му е открил фалшива жълтеница,която впоследствие се е оказала анемия и не съвсем...?
Как мразя да имам нужда от някого,само на себе си позволявам подобно безотговорие и суета.
Малкият спящ човек се пробуди.Онзи ден седяхме под лакирания бежов похлупак на кварталното кръчме в...квартала му.Слънцето ме дразнеше като пробудена и гладна муха,стичаше се по дясната ми половина,лигавеше ме,щипеше ме и накрая се шмугна в щастливо скалъпеното шадраванче отпред да си прави цветни балончета...
А той непрекъснато дърдореше за неосъществената си смърт с такова въодушевление сякаш бе преживял най-забавната история на света ,смееше се като дете на внезапните си изблици на безсъзнание,неосъзнавайки докъде можеше да доведе това...
и по-далече...
А аз бавно осъзнавах колко ми липсва всъщност и колко е близко сега,можех просто да протегна ръка да изрисувам с усмивки тръпчинките вляво от горния ъгъл на устните,да навия навлажнените миглички на върха на нокътя ми.Или просто да кажа,че го обичам.Не го направих.Поне благодаря,че все още имам възможност за това.
А докога?