Раздяла ... пак раздяла. И което е най изненадващо - пак среща. След толкова много време отново го видях. Година на мълчание. Нито една дума, нито един ред, показващ привързаност. Единственият въпрос "Нима всичко беше лъжа?" отдавна получи отвърдителен отговор. Други доказателства, освен мълчанието, не бяха нужни.
Беше трудна година. Време на търсене на смисъл, на забрава. Е, оказа се че никой не може да забрави. Истината никога не може да бъде изтрита от съзнанието. Тя стой заровена под спомените. И все пак беше време пак да се покаже пред света :
Той стоеше там, на гарата. Очакваше Тя да дойде най-накрая. Дали не беше сбъркала автобуса? Дали не беше го изпуснала, както беше изпуснала Него преди толкова много време? Още колко трябваше да чака?
Срещата - моментът, в който никой и нищо не бе важно. Момент, в който дори и те самите не знаеха как да постъпят. Беше толкова необичайно и за двамата. Бяха преживели толкова много заедно и все пак това беше нещо ново.
Знаеха, че имат два дена, в които всеки трябваше да навакса пропуснатото от живота на другия ... а толкова много неизказани неща останаха. Трябваше да спазват благоприличие - нали вече бяха само приятели. В края на краищата, това не им попречи да си припомнят отминалите моменти на близост.
И тези два дни събраха целия смисъл на техния живот - викове, обвинения, отдавна забравени чуства на привързаност, страст, изпити ...
Всичко завърши с един последен изпит - за него това беше пореднив начин да се самоизтъкне.
А нейния ?! ... е, нейният беше от друго естество - Тя трябваше да се яви на изпит по забрава ... И до ден днешен не го е взела!