тъкмо се пробуждам. обаче още ми е толкова сънено, че не мога да се сетя, телефонът ли ме събуди или тъкмо когато отворих очи и той звънна. както и да е. почти не помня какво плямпах толкова време. съзнанието ми е още няколко часа назад. часовете. музика, усмивки, не много приказки. танци-манци и блестяща гледка към него. ще си ми остане тръпка наистина. отшумява, но това, че така и не го разгадах, винаги ще ме привлича. а вече от почти година се "познаваме".
милата к. не исках да я виждам толкова напрегната. тази сутрин наистина и дойде нанагорно. но пък беше забавно да се вживявам за пореден път като гид..."това там зад дърветата, дето още не се вижда е планетариума....това тук е слънчевия часовник, но още няма слънце и не бачка..."
о, да. премеждията из тъмите и храстчетата ги забравям и направо скачам към гледката с червеното слънце по изгрев. почти като залез, но в обратна посока....