...след поредната доза, вече не знаеше какво прави и коя е изобщо. Прибрах се към 22:30 и я заварих просната на пода, както обикновено. Първият път, когато я видях така си помислих, че е сложила край на живота си, но след 6 месеца пребиваване в една квартира, бързо свикнах с тази гледка.
-Хайде, ставай. Разбираш ли, че вече ми писна от това да те гледам в това състояние, писна ми разбираш ли...
Но тя само ме погледна с кърваво-червените си очи и се изсмя. А аз знаех какво означава този смях.("Ха, не си ти човека, който да ми казава как да живея...). Всеки път, когато се опитвах да поговоря с нея реагираше по този начин, упоена от поредното екстази. А аз нищо не можех да направя, не можех да и помогна, твърде късно беше вече. Първо беше тревата, после започнаха и безкрайните пиянски вечери, а една вечер просто срещна най-неподходящият човек..и така започна всичко. Нямаше пари да плаща наема и аз като добра нейна приятелка давах от себе си. Нашите ми пращаха редовно пари и можех да си го позволя. Но тя не спря да се възпозлзва от моята доброта и аз вече нямам сили да продължавам живота си така. Писна ми след поредната късна лекция да се прибера, стаята ми да смърди на гаден цигарен дим, дрехите ми да са пръснати по земята(защото тя пак ги е взела без да ме пита), куп неизмити чинии в мивката. Сега си лягам, но това трябва да спре и аз ще сложа край на този тормоз, който ми налага с всеки изминал ден. Ще си пусна телевизора ще погледам някой филм, тя пак ше се развика, че утре е на лекции и трябва да става рано(естествено никога не го прави), ще се развикаме така, че всички да ни чуят и на сутринта ще изляза ПАК почервеняла от срам от кооперацията и ще се праавя, че нищо не е станало...ПАК