ха. най-накрая някакво стръкче емоция да се събуди и у мен и веднага всички шизофрении, маски, сетива и тела от всички измерени& се втурват с жив интерес към него. да го изследват, анализират, разгледат, обмислят, да поразт&гат локуми в още една посока, да оплевят. естествено, то се е свило, още не е ясно какво е и може да е много неща, но като знам каква почва съм си създала напоследък в себе си, едва ли е цвете. най-много да е изсушено, изкуствено цвете. ако не го бха оплевили, щеше да смуче боза от сивия ми мозък, пълен с градски прахоляк, бръмчене на комари, зациклил от апатия. щеше да пие кръв от вените ми, но нямаше да рециклира въглероден диоксид в кислород, напук. и аз като малия принц бих го обичала това цвете и бих го гледала на малката си планета, ко&то е отегчения ми мозък.
те го оплевиха преди и да разбера. ей така. пред вселената и пред вас. току-що. доколкото помня, се колебаеше между съчувствие и самопрезрителна горчилка. за малко дори злорадство.