след трети опит за изтръгване от ноктите на софия, заречена най-после да успея - жива или мъртва да се добера до майната си, успявам. и пак минавам през Оная спирка, на която живееш Ти. неуместно ли е? на която живее Той, защото няма диалог.
Петрарка ми прави компания по пътя, доказвайки, че historia magistra - а именно, че веднъж отвратена от грешките й няма да ги повтарям. освен, разбира се своите грешки - същата влюбена глупачка си оставам, колкото и да се променям.
мамка му. майките не заслужават да ги псувам.
а Тя е влубена в морския. моята Тя. и мамка му и ревности и и ми писна от призраци и спомени, които не се интересуват.
та, на измъкване, или избягване, или бръм. следя пак оназияла линия - нишката на ариадна, която води навсякъде, навън от хартиения лабиринт, хо, в който сама съм се забъркала и със старание украсила.
ставам разточителна с думите.
та, та. тадам.
та, няма да се самосъжалявам 5 часа в автобуса, я! ще се отвращавам от петрарка или от преводачите. все едно.
тук мониторът е на безумно малка резолюция - сирурно 60 на 80 пиксела и направо се чувствам премазана от огромното туловище и значение на Нета. Лабиринта. Пак. трябва а го препрочета, трябва да ...
чудя се какво става в твоя свят и ти (Той) ми отговаряш, че "временна самота". не знам дали имам право да лекувам тази самота или аз съм виновна за нея. не знам дали си влюбен. нищо не знам. планина трябва. планина, която да каже всичко без думи. обеща. моля те.