по нажежените жици многоточието ми се оплита с униние и енергията на естеството си което ме продължава което не предвещава краят на нещо а говори винаги за нищото овладяло думите си до съвършенство просто защото думите са изгубени и никой не е виновен
придават ми значение на свидетел а аз просто дишам в паузите преди експеримента с вселената извън недоумението кое ще оцелее думите небето или просторния замисъл на вечността да ни разпилее и какво ще ми остане възелчетата
който ме познава знае бягството ми е знак за пространство значи има всичко има съвест свян любов и огън там където е горяло невъзможното но мен ме спъва всеки който не докосва думата и цялостта е труп откъснат от сълзата ми последната сълза не ми е скъпа тя е просто белег за начало с чужди
всеки дърпа своето въже самотен докато не затегне примката и ябълката на адам престане да се движи виждаш ли отрязаният край стърчи за да изчезне после като в историята как поуките помръкват и се топят във необятност