"късно е... няма обратен път назад... "
тъжно се редят мислите в главата ми. и редят ли се въобще или все повече и повече се разбъркват и ме confuse-ват самата мен? коя от всички реалности, в които се опитвам да живея, е всъщност истинската? и нима не сме всички полудели по свой собствен начин, макар и не в лудница и дори без диагноза. понякога се плаша, че без дори да разбера ще се превърна в шизофреничка... too much daydreaming... и всички измислени хора в главата ми, с които се опитвам да заместя реалните, защото по една или друга причина не мога да ги имам до себе си, ще се превърнат в реални, но само за мен. и отново ще надделят лъжите. лична измама... цяр или болест?!
изпитвам празнина. нямам какво да му кажа от това, което иска да чуе, а за другото не може и дума да става... поредното мълчание. може би тишината наистина носи комфорт... поне на него със сигурност. плаша се дори само от факта, че все още пиша за него като "ТОЙ" - нещо, от което със сигурност трябва да се отърва.. мога да го наричам по име... или по-добре със символ. една скоба - ( - несъвършено проста и незавършена. отворена... и празна отвътре... как се стигна до тук?
не ми липсваш вече. и нищо за теб не ми липсва... не харесвам смеха ти и съм пределно наясно, че очите ти не са зелени... просто съм подчинена на най-старата история в книгата: "тя иска онова, което не може да има"
сега... дано само се окаже вярно и "клин клин избива."
goodbye.