не мога да повярвам, че някакъв съседски гъз може така да ми скофти настроението с една фраза, и че същия съседски гъз се появява на всяко готино място за да излива кофражите, баражите, клюките и останалите си фактологични знания из иначе чистата Рила...
избирам лъкатушната пътека надолу от Мусала, въпреки че ми се слиза по въжето, хем е екшън, хем щади краката, просто повече словесна помия не мога да поема...
защо ги има такива, баш на върха, сред облаците с мирис на чай от борови връхчета. има ги и другите, които се снимат, закривайки пейзажа зад гърба си с ухилени физиономии. това място не се нуждае от човешко присъствие...
изпадам в доволно дълги мълчания, или пък ако говоря, не изпитвам никаква нужда да знам как се казват хората от лагера. и без това всички (без съседа архитект) са просто златни... въздухът е леден, слънцето пържи, скулите ми сякаш се изострят от водата в поредното езеро, и сред доволния гъдел ще ми изскочат от бузите...
влача някакви железа надолу, хич не са тежки, или планината дава сила, незнам, просто ми е кеф да барабаня по тях, както съм си по бански из камънаците и вятъра.
една сутрин на цпш-то правих кълба напред надолу по едно хълмче, и някак успявах да спра, преди да цопна в локвичката на дъното му, докато гошето и лъчо припяваха на тодор колев, а всички останали мешаха сладко от пектинки със сирене дунавия...
леденият дъжд на бак направо ни разказа играта, но усещането, че това е част от програмата не ни напусна - Рила трябва да бъде усетена във всичките й форми.
и в един момент чувстваш, че можеш всичко, че студът и слънцето са прекрасни, че отвсякъде струи силата ти, че нищо от усложненията, които наричаме удобства, вече не ти трябва, че всички тея лица, замязали на индиански, наистина са ти племето, миришеш на огън, наливаш се с чай от казана, търкаляш се из клековете, които така приятно те поемат, крещиш си, мълчиш си и вече хич не можеш да си предсавиш друг вид съществуване.
кабинките на лифта са същинска сауна, таня и любети со махат през затъмнените стъкла, докато се връщаме в потната долна земя, и ме удля изведнъж цялата наложителност да се връщам в къщи, да ми става лошо между самоков и софия, и после в единицата, въпреки адски яките хора, които ни качват.
в софия не знам дали ми се повръща от немитите чушки, или просто от самата софия, гледам крал артур, просто защото не мога да стана от канапето и се държа за корема.
много е долна долнта земя значи
и просто няма какво да се разказва свързано за там горе, просто е празно и прекрасно