днес беше чао. най-малко до коледа.
изплаках си очите.
не помня кога за последен път съм плакал истински, но до преди малко хлипах като момиченце. още ми парят засъхналите сълзи в очите.
нямам представа как ще изглежда бъдещето, но ако след един семестър се чувствам все още така, кариерата ми ще бъде в опасност.
винаги проповядвам следването на мечтите, личния егоистичен избор, поемането на отговорност при решенията, а сега седя тук и бягам от щастието, за да го търся на 2300 км от нея. по-голям идиот не познавам. изумявам се от собствената си слабост и неспособност да поемам отговорност за живота си и почти съм изненадан.
е, едно ми остава: имаше време, когато обичах едно момиче, което ме обичаше, и заедно бяхме безкрайно щастливи. като си помисля какво оставям зад себе си ми се иска да се обърна и да се затичам безвъзвратно към миналото. обичам я, тя ме обича, а аз ще заминавам.
повтарям й че това не е края. и то наистина не е края на любовта, но то е временния и продължителния край на реалната физическа фръзка между нас.
не знам накъде съм тръгнал, не знам къде ще стигна и какво ще намеря там, но знам, че зад себе си оставям единственото нещо, което някога съм искал.
боже, прости ми. аз знам какво правя, и пак го правя.