Студът пронизваше цялото й тяло. Тя трепереше толкова силно, че единственото скъпо за нея нещо - медальонът, красяващ голата й шия, звънтеше глухо.
- Хайде, Джош, ще закъснеем за коледното представление! - подвикваше един минувач на внука си.
-Мисля да направим и снежен човек; тази година обаче никакви моркови! - смееше се тълпа хлапета, тръгнали към игралната площадка заедно с родителите си.
-Не зная. Най-добре е да го опаковаме в синя хартия...Ще го поставим пред фигурата на Дядо Коледа под елхата...Мисля,че много ще се зарадва. - говореше възбудено една млада жена на съпруга си.
- Студено ми е...студено...къде са? - медальонът подрънкваше по-силно от всякога. Тя заплака...и се засмя. Сълзите единствени топлеха лицето й.
Минаваше 8 часа в навечерието на Коледа. А тя беше сама. Отчаяна. Те не идваха. Тя чакаше. Те не дойдоха.
Тя притихна.
И заспа...
Медальонът спря да трепти.