Имаше едно момиче. Казваше Камелия. Едва на 12 години бе и жадуваше за екстремни преживявания, доза знания и гореше за любов. Тя мечтаеше за изпепеляваща любов с Единственият. Представяше си първата среща, сватбата, раждането... Всичко беше избистрено в нейния ум. Но Камилия имаше и едно женско куче. Чара се казваше то. Едно малко игриво същество щъкащо на всякъде и жадуващо за малко внимание и много игри. Камелия много ценеше тази топчица косми. В нашалото прекарваше дълги часове в игри и забавления с Чара. Но с времето момичето се отчужди. Веселите игри изчезнаха. Камелия стана безразлична. Доскоро отдадената й душа се превърна в леден къс. Не обръщаше внимание на малкото животно, с което толкова си игра. Не намираше за нещо специално топлото гушкане на Чара, не се вглеждаше в живота на малката си приятелка. Оставаше безразлична към всичко. Цялото й внимание към кучето се свеждаше до хранене и безмълвни монотонни раходки. Сякаш яма беше се появила между тях. Но Камелия не осъзнаваше това, а Чара усещаше силно тази празнина. Момичето продължаваше да жадува за изпеляваща любов, а кученцето - за капка внимание. Така продължиха месеци. Монотонни, изпълнени с отегчение и болка... Всяка секунда Камелия се отдалечаваше все повече и повече от малката си приятелка. Докато не дойде един различен ден. Един ден изпъленен с повече болка, гняв и ужас от всеки друг. Един ден изпълнен с горчива истина. Един ден, когато на Камелия беше съобщено нещо трагично - Чара имаше рак на кръвта. В първия момент крехкото девойче не реагира, но секнди след това сърцето й оскори ритъм и започна лудо да бие. Очите й се насълзиха, станаха кърваво червени. Сълзите се стичаха, но тя сякаш не ги забелязваше. Цялото й тяло трепереше, но тя не усещаше. Беше топло, но те чувстваше лед. Топла и студена пот обля лицето на Камелия. В главата й се лутаха хиляди въпроси: "Защо? Истина ли е това? Защо ме лъжат? Аз ли сбърках толкова?" Камелия изтича да прегърне Чара. Обгърна я с цялото си внимание, с цялото си същество. А горчивите сълзи продължаваха да се стичат неуморно. Момичето разбра своята грешка. Горчиво съжеляваше за нея. Нощем възглавницата беше влажна от сълзите, а денем - лицето подпухнало. Камелия се взираше в Чара. Виждаше как малкото куче бавно, но сигурно си отиваше. Муцуната й побеляваше, козината падаше, не ядеше, а големите й черни очи не бяха същите. Бяха изхубили своя блясък, бяха празни и студени, изпълнени с болка и страдание. Камелия продължаваше да гледа в същите онези очи, но сякаш бяха други. Тя виждаше болка и чуваше зов за помощ. Самата тя беше много нещатна. Мъката я беше сполетяла. Всеки ден се проклинаше и се молеше на Бог да спаси живота и душата на Чара. Всеки ден молеше за прошка пред Бог и Чара. Влагаше цялото си същество и старание в това да се грижи за малката палавница, която сега бе оклюмала. Сърцето я болеше да гледа приятелката си лежаща безпомощно и мъчително. Наложи се Чара да бъде сложена на системи. На Камелия не й се даваше много да ходи при кучето,за да не се измъчва. Но това не спря силната болка. Минаваха часове, дни, седмици. Надеждата започна да напуска Камелия. На 30 януари беше рождения ден на Чара. Камелия отиде при нея. С мъка видя системите, отпадналото тяло на кучето... То не ядеше. Момичето бе купило кучешки сладки, бе взела подарък, почерпка за другите кучета. Тогава Камелия се сети за онези минали рожденни дни, когато се събираше с приятели и на същата тази дата празнуваха рождения ден на Чара. Но сега нямаше ни помен от усмивка, ни глътка свежест и капка радост. Камелия бе обрадена от много хора, но тя сякаш не ги виждаше. Дума не продума и до дома. Четири дни по-късно заваля пороен дъжд. Деня минаваше както обикновено - монотонно, мъчително... Но нещо се случи. В 15:00 часа телефона извъння. Някой вдигна. Майката ли беше, бащата - никой не помни. Човека затвори бавно слушалката. Всички знаеха какво е станало, но вътрешено се молеха да не е истина. Но уви... Чара бе издъхнала туко-що. Лицето на Камелия пребледня за секунди. Сълзите рухнаха. Алено червени очите й сякаш кървяха от болка. Цялато й същество умираше. Сякаш нож пронизваше нейната душа. Трепереше. Ума и викаше: "Не, не истина. Не! Никога!" ала тя знаеше. Знаеше, че това е краят. Камелия отиде при кучето. Прегърна за последно безжизненото тяло на малкото кученце. Постави го в кутия и заедно с баща й я заровиха. Камелия се трябваше да се владее. Не можеше. Не искаше. Беше невъзможно. Момичето изгуби много. Много. Лиспваше онзи живак, който само Чара даряваше. В дома беше студено и пусто. Лаят не я посрещаше вече. Онези простички неща, дарящи щастие на Камелия, изчезнаха. И ако досега Камелия чакаше изгаряща любов, то тя разбра, че я имала. Различна. Но истинска. Силна. Безгранична. Люботва, която изпитваше тя към Чара беше онова чувство, което търсеше тя, без да осъзнава, че има. Осъзна калко много е обичала. Народът е казал: "Човек разбира какво е имал, чак след като го изгуби" Камелия научи този урок на живота. Възтанови се, но споменът за Чара не избеднява. Все още кървави сълзи извират от очите й при спомена. Все още се проклина загдето толкова съгреши. Но... "Животът е като песен, а няма песен без край" ....