седемстотин стъпки... изобщо не си спомням къде и кога?
и защо ли
толкова много луди, чак се губя... всеки нормален скрил в себе си толковва дълбоко лудостта (желанието), че забравил свободата...
понякога разбираш много неща гледайки в очите на смъртта...
и приятелю скъп помни че няма по ценно нещо от това да бъдеш ти
и събития бъдещи
и спомени прашни
и буркани празни с паяжини от някой друг отминал век
дебел стар окъсан човечец по улицата... параноична жена която плахо поглежда и веднага извръща глава... пенсионер гледащ хищно към освободилото се место в афтобуса.... нагла лелка с рошава боядисана коса... напудрена мацка гледаща през прозореца с идеята да отрече съществуването на всички тия жалки същества... и аз
и кой по дяволите съм аз... в очите на всички тия
защо сам не мога да се впиша в рисунката си?
самотата е нещо много откровенно
и декори и статисти безброй
нека не бързаме, всички в строй, строг и обществен
човек е стадно животно - демек офца
асоиализам демек понякога и вълкът става офца
и прожектора със своята светлина осветява малкото ъгълче където просто няма никои...
и всички седят в недоумение... какво иска да каже режисиора с това, тази прекрасна пиеса, тези малки красиви същества, това райско кътче на безгрижие и захлас... а сега, самота
взирайте се до безкрайност, до полуда, и без почуда
всичко е пределно чисто кристално ясно и красиво в своята приглушена красота
и не е ли просто още едно бягство любовта?
...