Всяка сутрин,когато отивах на плажа,минавах покрай нея.И тя винаги седеше там,на края на улицата,отправила поглед в нищото.Не беше много възрастна,на около 40 години,най-много. Беше толкова невзрачна,мислеше си че никой не я забелязва,но тя нямаше идея колко много се интересувах защо винаги е сама ,седнала на малкото си дървено столче пред порутената къща,която се намираше зад Новата поща.Беше ми странно,че още не са развалили къщата й и на нейно място общината да строи от онези нови,скучни кооперации,които са сега на всеки ъгъл.Но както и да е.
Една сутрин,пак минавах покрай нея и реших да я заговоря,просто ей така-беше ми интересно.Какво ли се крие в тази малка обвивка?Но дълго време се чудех какво да я попитам,все пак не исках да изглеждам нахална в нейните очи,нито исках да направя лошо впечатление.И тъй като тя всяка сутрин стоеше пред едно малко електронно кантарче,реших да се премеря.(нищо,че вкъщи имаме 2).Приближих се и вместо да се кача да се премеря я попитах колко е часът.Тя не ми отговори,само ме погледна с катранено черните си очи и поклати глава.Тогава аз я погледнах и я попитах дали знае къде има будка за вестници,защото отивам и на плаж и не искам да скучая.Но тя отново нищо не каза.Явно нямаше смисъл,нямаше да чуя гласа й.
Не мога да разбера едно-с какво тази жена ми бе станала интересна.Тя просто беше безмълвна и сякаш живееше в свят доста по-различен от нашия.Най-тъжното бе ,че не изглеждаше щастлива,погледът й бе отнесен някъде в пространството.Дали пък нямаше някаква вътрешна драма дълбоко в сърцето си ?
Нямаше как да разбера,просто нямаше как и от кой.
Eдин ден пак минавах оттам,и пак я загледах,когато възрастна жена се приближи и ми каза”Няма смисъл,не виждаш ли,така е от години.”Аз не знаех какво да кажа и промълвих едва доловимо”Ако мога да направя нещо,само ми кажете.Какво й се е случило?”
“Моето момиче,никой не може да й помогне.Откакто загуби семейството си е така.”
Тогава тя ни погледна за миг,след което пак впери поглед в нищото.
“Загинаха и двете й деца,мъжът й беше в кома 2 седмици,но и него не успяха да спасят.Милата,какво я сполетя само!”-каза възрастната жена след което избърса сълза от окото си.
Онемях.Заплаках.Чувствах се празна и безполезна.Останах сама, с нея и нейната болка,която продължаваше според думите на бабата повече от 17 години.Нямах желание жече за плаж.Просто седнах на земята до нея и плачех ,а тя ме гледаше и……..после заплака с мен.Сълзите ми падаха едри и горещи и покриха лицето ми.Тя стана,взе столчето и малкото си електрооно кантарче и се прибра в стара си къща.Съжалявах,че припомних болката й.Господи,как само съжалявах,но вече нищо не можех да направя,не можех да я направя щастлива,нито да и върна радостта от живота.Какво друго ми оставаше освен да се прибера.Нямах избор.
Целият ми ден премина в мисли-за нея,за това през какво е преминала,какво бе изстрадало сърцето й,душата й.
Не излизах от вкъщи около 2 дни.Когато все пак се престраших отново да мина и да кажа просто едно”здрасти” с ужас открих,че тя не беше там.Вместо това на входната врата висеше черна кърпа и некролог,на който беше написано “С дълбока скръб съобщаваме,че на…………..почина Калина”.Явно това беше името й,защото онази възрастната жена,която ми разказа за нея,седеше на двора на къщата и плачеше горчиво,като не спираше да повтаря името й.
Аз ли бях причинила смъртта й?Аз ли бях тази,която й припомни колко е сама?Аз ли бях тази,която я върна в онези години ,когато беше изпитала толкова много болка.Аз ли я убих?
Тогава сълзите отново ми припомниха какво й бях причинила.”Недей,моето момиче,тя беше със слабо сърце,недей да плачеш,тя беше болна,никой не е виновен,отиде си,дано е добре там,горе при семейството си-децата си,мъжа си.Дано,Господ опрости греховете й.А на мен не ми остава нищо друго освен да се моля тя да е добре,сега аз ще играя нейната роля,защото сега аз съм сама.Господ взе и второто ми дете.Няма вече за какво да живея,детето ми.”
-Спокойно,аз ще идвам всеки ден да ви правя компания,няма да сте сама,и без друго нямам какво да правя по цял ден вкъщи,дори нямам много приятели и ходя сама на плаж.Така че ще идвам обещавам.
Така се постави началото на едно ново приятелство.Аз ходих всеки ден както обещах,разказвах й хиляди неща,тя ме съветваше,смеехме се –мисля че й върнах за малко поне блясъка в очите.
Вече сме приятелки от 2 години.Не ме смущава това,че тя е на 75,а аз само на 18.Аз научих доста неща за нея и животът й,разбрах много неща и за себе си.Станах някак си по-мъдра.И благодарение на нея разбрах,че приятелството и любовта са водеща сила в човешките взаимоотношения.Радвам се че познавам хора като нея.Пожелавам на всеки да има такива срещи,които да ни припомнят колко е важно да съхраним себе си и да останем Хора,преди всичко .