от известно време, когато вървя по улиците, отскачам на бордюра и стъпвам внимателно - само напред...не се отклонявай...недей да залиташ...бързай и няма да паднеш.
той твърди, че ако го правя по-често и съсредоточено бордюрът ще бъде за мен най-удобния път, по който да препускам без да се обръщам.
не знам дали ще стане така с мен. постоянството не е моята силна страна...нито пък искам да крача по бордюрите, когато нямам цел, когато не обичам да бързам.
но той все пак може да е прав.
аз обичам широките нощни улици, проблясващи след дъжд.
и тесните тротоари, водещи към стария град...
и четенето на стихове...бавно, притопляйки замръзналите върхове на пръстите ми.
повече не искам да се връщам, да се препъвам и тъпча сама. неудобен ми е този бордюр, разбираш ли?...Искам не засилка, искам да се разхождам спокойно и да слушам добрите птици, които си отиват...
летях насън и помня как беше...наистина няма защо да се бърза.