13.10.2005 г.
Пътувам от Пловдив за Търново. Мъгливо е. Дали можем да продължим живота си все едни нищо не се е случило? А дали си случи нещо ...не знам...или тогава пак не бях аз...имам натрапчивото чувство че не живея в собствения си живот. Но какво всъщност е той? Офиса...после стая ..., 42 блок на студентски град. Усмивки, компетентен глас, който обяснява нещо...за да прикрие невежеството си всъщност. Едни малки взривове от моето истинско аз ...срещите със soulmates, онова което си мислех че е любов, книгите, музиката...Музиката ми помага да не полудея...колко прекрасно е да се откъснеш от собствения си живот понякога...После някак свикваш да влизаш офиса, да събличаш истинската си кожа, да закачаш своето аз на закачалката в ъгъла...и после през целия ден да поглевдаш скришом на там, притеснен като от някой не много възпитан роднина, който ти разваля сноббското парти....
................
Сега се опитвам да се убедя че не изпитвам нищо, че на мястото на сърцето ми има дупка.Всъщност се чувствам като един от онези учебни модели на човешкото тяло – пластмасови фигури, които пълнят с органи, кръвоносни съдове, кости ...също от пластмаса...