вероятно в цялата мултивселена съществува само един човек, способен да изгуби тънка бяла книжка в най-гъстия, най-обсебващ полунощен сняг... на най-дългия булевард...
да, точно така.
онази нощ минах три пъти, мили боже цели три пъти по Стамболийски в търсене на проклетото нещо, и то не защото нямаше как да се оправдая на Пламен за липсата на книжката му, ами защото не можех да се примиря с идеята никога повече да не прочета разказа на Росица Не-помня-коя от натфиз, който се мъдреше някъде из ненаградение нещица... и така, подвизи за литературата и вдървена от лед коса посред нощ, малко тичане, едно момиче в кожи дето се развява с поомачкано влажно книжле в посока края на града, края на света, края на една СТУДЕНА вечер...
и я намерих, намерих, намерих !!!
... а днес седя и гледам как косата пада ли, пада на вълма в скута ми, по ръцете, краката, кърпата, цялата огледална стая и чакам едва ли не липсата на коса да заличи... липсата на жена... а после се омесва с неговите черни остри мъхчета на пода и...
защо трябва да ми е толкова щастливо :>