затвориха мините преди 3 месеца, оттогава нищо не сме правили, седим си по къщите и кръчмите и си разказваме за добрите стари времена, когато имахме норматив от 2 тона лигнитни въглища на смяна. Липсва ми тежката саждена кашлица, с която всяка сутрин се събуждах в 5:30, обличах си мазния син костюм, взимах си потрошената каска с фенерче на нея и отивах в мината, където ни чакаше шефа на смяната ... ''как сте а, наспахте ли се?.. добре дошли...'' следваше спускане със скърцащ асансьор внесен от СССР по случай кончината на Сталин, 1556 м надолу, после започваше голямото къртене и така 8 часа. Бяхме доволни, преизпълнени с жизнена енергия и усещането, че сме полезни, пещите на икономиката на нашето отечество се захранваха с продуктите на труда ни, нашите роднини, приятели , колеги, съотечественици имаха топъл дом и храна благодарение на нас, имахме причини да станем всяка сутрин и да продължим напред, тежката и сладка отговорност ни даваше всръхчовешки сили. А сега, сега няма братче, просто един ден ни уволниха, мината фалира. Сега градчето ни бавно се разпада, който успя се измъкна и замина нанякъде, другите седим като в кома и се оплитаме все повече и повече в бездействието и безмислието на това ежедневие..
Вчера затвориха и кръчмата, никой не си беше плащал сметките от месеци и кръчмаря просто фалира.. и това ако е живот. С Пешо обмисляме да заминем за Аляска, казаха ни , че там се търсели хора за работа на петролни рафинерии, ако американците не ни дадат студентски визи ( с Пешо сме студенти 10ти курс в Минно-Геоложкия), ще работим като миночистачи в Косово. Поне плащат добре..