Седя на топло и пия почти изпит(недопит)чай с непознати хора-химици(бъдещи),слушам някакви бълвочи за радио и мисля...мисля,че съм щастлива(?)
Очите му са син кристал,почти като медният сулфат от лабораторията след прекристализация(приятелката ми се залива от смях),изкуствени куклени очи от мълчание и viergite'' (тази вечер не мога да я преживея)Нашата линия всъщност не води към безкрая или подуяне,(както той предположи),а просто шосе...шейсет и шест сухи шосета разгръщат студени криле-да приютят уморени стъпала;покрити с кръпки ботуши и гъбясали пръсти с мехуреста кожа....и..и е красиво.И е красив.И изкуствен.Колко много листа изпонакапаха по стълбите до неговата есенна стая.И чаках да уловя едно,за да ме грее през остатъка от есента и всички зими....никога няма да го видя пак??пак?!И покрива все още стои залостен,и асансьора все още не работи,и аз все още го искам...но още не бива(?)Тази релси ме хипнотизираха,сякаш завинаги ще уловя тракащият им бяг през милиони кристалчета есен.завинаги...?