на мира, която е залепена на стената, на бела заради коледата и малкото очакване, на иво природата заради всичкото и на джери, която не спря да пее и да ми се оплаква от пешо, що за мила дядова ръкавичка е този свят, ама ако трябва да сме откровени, с нежелание - на ЛТЗ-то с големите бузи и халката.
Началото.
Историята, тази саможива измислица, пази някъде из себе си един пътник, за който има толкова неразказани плетеници, че от тях биха се събрали бели страници за цял роман.
Но аз бях там и ако се опитам да съшия кориците поне, все някой ще ме обвини в нецелесъобразност. Е, ами – именно!
Той беше тръгвал от толкова места, всеки път нови следи, без мисъл за предишното начало, отново и отново, докато всичкото това ‘навсякъде’ не се разля в едно обсебващо, абсолютно ‘никъде’.
Беше цар и уличните котки му правеха път всяка нощ, а денем тълпите неусетно се увиваха майчински около пъстрия му личен хаос, като топла черупка около идея за птица, сякаш за да го пазят от самите себе си.
Беше просяк и делеше дъждовното си ложе със същите тези остри опашати зеници, докато не го погледнаха като свой и, по човешки страхливо, с мълчание го прокудиха от света си. Погълнаха го тогава масите, защото не бе съвсем ‘някой’ и можеха по котешки самодоволно да го игнорират, незасегнати от разпиляната му хубост.
Беше инструмент, чиято музика можеха да нарисуват само чужди ръце, а такива не пожела да има. За да не вижда с чужди очи.
Беше и черупка на лунен охлюв и светлината му се извиваше все навътре, навътре, докато не имплодира в своето странно, еднопосочно ‘навън’, откъдето не донесе нищо съществуващо. Като че ли себе си не донесе съвсем.
Беше тишина, която те кара да затискаш неистово уши с ръце, моментна нишка от една капка до друга в мига на падането, врати в полето, покрив без къща, увиснал на корабни въжета от облаците.
Всичко това той не е тази нощ и туптящият шепот на полусенките му кара улиците да вибрират. Хлебарки тиктакат тревожно в ъглите, пукнатини се сгушват дълбоко в своите прозорци. Всичко това той ще отнесе тази нощ.
Виждаш ли го там, стои и наблюдава, кара ме да си го представям котката. А с нея не споря, което ще бъде доразплетено накрая. Сега само я слушам и приглаждам бавно козината й като топъл вятър – житно поле. Отдавна е забравила за себе си и е станала вратичка между историята и мен.
Така е застинал, че ако го погледш още малко, ще се зачудиш дали наистина е там. Между устните му поникнала отровно съскаща цигара, разюздани потоци дим се поклащат към мръсна раирана опашка, увиснала от ръба на кофа за смет. На теория опашката завършва с някаква си котка, която целомъдрено преживя среднощната си порция отпадъци...
Млъква и се замисля за живота и кофите. Изненади и пак изненади, от които неизбежно ти се повдига, може би настроението, а може би вечерята. Проклятието да живееш в “интересни времена”. А аз се отнасям към отдавна прочетена история, която твърди, че котките идват със знанието за един проход към ‘другаде’-то и си отиват във вечно търсене на тази посока. Затова може би той е стоял, в очакване или вече уморено безразличен, дебнейки неговата прашно теоретична котка да освети с хладните си себични ириси поредната му дестинация.
Котката знае какво си е мислел той тогава, или по-точно какво ще си мисли винаги след точката на пречупване.
Прозя се, перфорира мило с нокти панталона ми и ритна вратата към съзнанието му.
Сега го виждам, сам.
Да спреш, но не да останеш, мисли си той с безкомпромисна усмивка, наблюдавайки котката. Да очакваш. Непознато усещане за някой, свикнал да продължава до пълно обезсмисляне на пътя,без да държи на пристигането някъде изобщо. А може би е като да тръгнеш напред и назад едновременно?
Притваря очи, за да види как собствените му ‘аз’ се отдалечават, без да върнат поглед един към друг. Колко ли са всъщност? И изведнъж се превръща в цяла тълпа, в един свят от пътници. Онези, които е бил във всяка една секунда. Когато се е пързалял по пръстена на Сатурн или е препичал филийки на вулкана на Малкия Принц, когато е рисувал овце в кутии или се е тътрузел по течението на Анкх в проливен дъжд, всеки един ‘летец за особени поръчения’, до последния пътник в автобуса на Родари, слязъл да бере циклами или да рита новинарски фотбол. През теб, през мен.
Но се върна в себе си накрая, изчака своята измислена-недомислена котка. Все още сляп усеща как студът дълбае отдавна забравените му сетива, инкрустира парещи камъчета болка в стъпалата и ръцете му. Долавя пукота на умиращия за пореден път тютюн, сгромолясването на пепелта по дрехите, неосъзнатото прохождане на сърдечния ритъм.
А котката, тази мълчалива душа, в чиито свят едва ли го има неговото кръвно туптене или чиито и да било живот в момента, философски шумоли с лапи из боклука и си тананика самовлюбено отдавна забравен уличен валс.
Той се заслушва.
И я поглежда с очите на новородено, но не плаче и не се усмихва вече. Защото далеч не е необходимо една опашка, било то и окончаваща на котка, в цялата и триумфална прашност и с всичките й бълхи, да се интересува от изразими емоции. А ако никой не познае неговото съществуване, то не би имало смисъл да го доказва, пречупено през всички призми на самотата.
Цигарата вече изгаря устните му, изгаря го целия, изпепелява миналото и всички начала, заличава търсенето и себе си, цялата безцелна значимост, имплозиите себесъздаване. Допълва и довършва един път.
Отровножълтите ириси осветяват само кристалчета вкочанен дим. В уличните нюанси, до кофата и нейната опашка, той бе разбрал, че е никой и никъде. И това бе неговата безкрайна, абсолютна дестинация.
Котката примигва и се връща обратно по стъпките му, за да съхрани топлината.
Самият аз бях вървял толкова дълго след него, обичайки незнайно какво в незавършените му преживелици, бях намотавал на смаляващо се кълбо вярата в съществуването му, бях сменял цвета на сянката си, за да се слея с неговата и да ходя там, където дори плъховете се страхуват да влачат опашки... Толкова дълго наистина, че неговото търсене стана моое намиране. Свършвах в началата му и хербаризирах с хипнотично усърдие стъпките му, подпирах гниещите греди на съзнанието си с тях, облицовах в прозрачност цялата тази черупка. И когато той престана да бъде, същата тази котка ме приюти при себе си, при последния отпечатък от образа му в зениците си.
Двамата с нея дълго премълчавахме, предъвквахме наум счупените тухли на историята му и неволно се споглеждахме през нищото, сякаш имаше някакво значение.
Има цялото значение на света, но котката спокойно притваря очи и заспива в мен, остава. Може би чака да последва моята посока, а може би и тя е чувала приказката, в която “всичко е навсякъде” и вече съвсем не вижда смисъла на проходите.
Котки.
Да задържим още мъничко, до началото. Чие?
Непритежавано, уличното начало.Момичето на Харви, което спи под моста.
“Как се казваш?
Откога не знаеш?
В среднощен влак билетче бил ли си?...”
Пея на котката за него.
Хората и тяхната влудяваща нужда от краяй и начало, мисли си тя и потръпва ядосано със същата онази опашка, махалото на прераждащото се време.