памукът зрее в дясното ми ухо омазано в незнамсикаквоси-алгин жълтомазни капки а аз съм си наклонила главата хоризонтално и така се опитвам да пиша мазносестича навътре в ушния канал и цялата възглавница е в жълти петна
не се обадих на никого да питам искат ли да са ми стоппартия за утре хичн не знам с кого и дали ще пътувам, и имам толкова малко батерии, ани и боян могат всеки момент да ми се изтресът на гости а някак знам че в три сутринта ще редя багаж, в седем да звънна на маша или на ванката, може би още спящи и да питам какво сега къде кои сме, и сигурно, според прогнозата и проклетията ще вали, ще наджвака белия сняг на киша, но пътуващите имат душевен чадър, усещат по друг начин а аз така имам нужда от тоя път така така
а така
пътя дава душевен чадър
и вътрешна върба, дето ани я измисли в гимназията и оттогава внимателно садим и обгрижваме
искам
да видя хилада изчезнали от света ни човечета, последната придобивка, някаква сиана от варна, която една нощ си избухваше със вожда на улица три уши, и после отлетя.....
изчезването на всички тези мвече не ме плаши, свикнала съм май, а ани още се вкопчва в това, което смята за почва под краката си, не аз просто унесено наблюдавам
и после много след изведнъж ми хрумва как така ги няма вече тези хора, в къкво се забъркаха.
нямам ефектен финал за това излияние
освен да си сложа още капки