знаех си че не трябваше да пия.. всеки път когато доближавах студеното гърло на шишето до полузамръзналите си устни и тъмната течност бавно се спускаше по изтънялите ми гласни струни едно грозно задоволство ме изпълняше.. и после започвах да се смея.. защо, естествено не знаех, но беше смешно, беше весело, беше хубаво..бях с него.. вятърът не беше студен,пейката не беше мокра и виковете ни не стряскаха спящите хора в сивите им бетотени килии.. една зъзнеща пролет; премръзнал дъх, който образуваше малки димни облачета всеки път, когато въздуха прерязваше дробовете ни..
а беше хубаво..
и какво от това, че сутринта мозъкът ми сякаш бе под острието на циркуляр; какво от това, че и най-тихия звук сбръчква лицето ми в агония..
беше хубаво..