вървях по русаля и се чудех дали след всичко това просто да не подмина собствената си улица и да се окажа на broken balkanz, а всичко, дето смятах да напиша в хомили се изпаряваше. назад по елемаг нори и лия се хилеха нещо...
вървях и нямах сили просто дори да си помисля как ще се занеса до блекбокс...
застинлата с часове усмивка, тънък учтив глас, добър ден това е в защита на южния парк, заповядайте там има подписка, срещу разрешенията за строителство в територията на парка, да тук, точно тук ще има десетина блокчена след няколко години, точно така, госпожо, ще си го изяждат бавничко, целия парк... а там има лабирин за малкия, вземете си чай.
говорим за старите приятелства, и неизменното предразводно усещане в тях, и как в един момент всички сме като страри съпрузи, говорим го в една кухничка, и е много тъжно всичко това, след някакъв "ползотворен" и "смислен ден", в който поне шест пъти почвах да хълцам без да знам защо.
офисчето е пълно с хора, лютеница и топъл хляб, турско ска, снимки и онова странно сляпо момиче, което ми правеше точков масаж, след като д. почти ме удуши. буквално ме е притиснала в ъгъла, намира подутия лимфен възел от кофти обеца, горещите петна от стискащите му пръсти, където са ме стиснали преди малко, и просто няма как да й се изнижа учтиво, а мразя всички тези щипаници, боцканици, и близости особено пък след поредната схватка с д. вече съм съвсем сърдита на всички...
толкова се радвам да ви видя. всичкител за един ден. в един слънчев парк... и да има някаква полза от това.
наранявам, когото обичам, вика и хвърля китарата си за двайсти път, а после пребива всички наоколо си уж на игра. китарата е онази бялата, дето беше булка на един великден... после у марин, отваря калъфа и цялата се оказва цепната по средата. няма я вече тая китара просто... сгъва се на осем и почти реве на килима.
всичко това малко след. всички други мълчим след поредицата сливащи се моменти. вървяли сме по моста на ндк, и някой за малко да си отнесе боя. и после всичко останало.
и просто се чудим
примерно на желанието на разни хора просто да се правят на парчета, собственоръчно. и после да се чудят кво се е случило... или въобще къде е границата.