учителката влезе в задушната и шумна стая със зачервени очи.никоя от ухилените физиономии, чиито усти бясно крещяха разни неразбрани думи,сбутани в още по-неразбрани изречения, не забеляза, че ръцете й трепереха, докато затваряше вратата, и никой не попита защо не затвори прозореца както обикновено,а безшумно се спря до него и близо минута гледаше нанякъде без да вижда нещо... учениците се сепнаха чак, когато чуха тихото ''Добър ден'',полувъздишка,звучаща по-скоро като стон отколкото като поздрав.. малко се учудиха и на последвалите думи, които сякаш с огромна мъка,бавно и плавно, се изплъзваха от рядко неусмихнатите устни на преподавателката:
- Знаете че днес е 1ви декември.. и.. че СПИН е неизлечим..както и още други болести.. и.. и е много тежко когато някой ваш близък е болен.. и.. - тук последва пауза, в които учителката все още стоеше в профил, усилено вглеждайки се някъде, така че някои от класа успяха да видят сребристите криволичещи линии, които плавно изпълзяваха от очите й и устремено се спускаха към меланхоличните крайчета на устните й. след около минута-две тя си пое дъх и продължи, по-уверено и твърдо, вече гледайки към класа- и знаете, че не можете да помогнете, тогава единственото което е по силите ви е да му дадете цялата си обич и подкрепа. Затова ви моля да се отнасята към хората, които обичате така, сякаш днес е последният им ден с вас, защото когато този ден настъпи може да не сте им показали обичта си..а да сте искали, толкова много да сте искали...
учениците бяха вперили недоумяващи погледи в учителката си - едни си мислеха, че е полудяла, други съчувстващо предполагаха, че някои неин близък е болен, а трети просто от любопитство се мъчеха да разберат какво има, за да пуснат поредния слух. но това беше само за няколко минути, докато учителката не накара едно момиче да прочете домашното си с добре престорена усмивка.след това нещата продължиха както преди тази ''реч''- хиляди думи и словосъчетания се изсипваха от устите на момчета и момичета, тихи и не толкова тихи шушукания и хихикания се прокрадваха между това, което учителката обясняваше.. никой не помнеше какво беше казала, нито пък искаше да си спомни..
а отвън, седнало на стълбището едно момиче, също ученичка, бе скръстило ръце и гледаше през стената и шарените плакати и не искаше да се връща вкъщи, където я чакаше една болна майка и много, още много мъка, която не можеше да сподели с учителката си..