излизам, разхождам се, бързам нанякъде, ядосвам се на трафика, на неидващите автобуси, на вятъра, на дъжда...
и забравям себе си, тъгата, която нося, занимавам съзнанието си, за да го притъпя към онова, което изпитвам в действителност. и че автобусите ще дойдат, трафикът ще отмине, дъждът ще спре да вали, вятърът да духа... но някои неща няма да се променят и ще останат такива още... още колко?
когато се окажа у дома и пак съм сама и няма трафик, автобуси, дъжд, вятър, студ ... тогава се разярява вътрешната буря, която нося в себе си.
сама считам болката си за нелепа, човекът за неподходящ, себе си за глупачка, обстоятелствата за невъзможни... хей, това не се случва, това е просто визуална метафора на възможно най-отвратителния период от живота ми.
и не се пръскам отвътре, както обича да казва той... бих се пръснала, ако бях препълнена с нещо, а сега съм празна... и стените ми отвътре прилепват една към друга от празнота, смалявам се, изчезвам...
you seem to go on when you are that strong and fighting... whatever it takes your will never brakes, you last and last...