Мъгла. Така взеха да започват и завършват всички ден. И днешният не направи ни най-малко изключение. Деня започна малко тромаво и доста лаконично. Мекотата на възглавницата, топлината на завивката, красотата на съня... О, не, определено не исках дори да си помислям, че трябва да ставам! Но - уви - не ми се размина. Неусетно отминаха часовете до 13. И чак тогава осъзнах, че в 13:30 имах среща със стара и леко позабравена моя приятелка. Ах, как можах. Набързо си сложих гланц, сресах се, оправих се... Не всеки ден се виждам с нея все пак. На асансьора моите роднини седят и чакат. Чакат Николай [впрочем също роднина] да благоволи да се довлече. Аз най-учтиво помолих да взема асансьора - нали бързах. Но капана на заминаващите роднини е нещо доста неизбежно. Трябваше да помагам и да се сбогувам с човек, който ми е бая безразличен. Докато помагах за куфара или сака нервничах под носа си - сигурно ще закъснея с цяла вечност! А въпросната заминаваща лелка дори не си мръдна пръста. Баба ми, на нейните години, колко помага - не е истина! Лелка обаче си седи и гледа. Как пък не! След като слязохме отказах да държа вратата и директно се изстрелях към спирака. След малко... О, да, нищо ново - 94 си мина пред очите ми. Даам, имам да чакам поне още 10 мин. Да, май наистина много ще се забавя. Дали тя ще е още там? За моя най-голяма радост, 102 се появи мигновено. Качих се и слязох на "Спартак" тамън си мислех още колко имам да ходя и мернах трамвай 6-ца и се качих. Не след дълго вече бях на НДК. Онова миловидно момиче с кафеви очи, руси кичури и модни дрешки се затична към мен и ме прегърна. Бях толкова радоста. Даа... Друго си е да видиш човек, с който не си се виждал от не малко време. Имахме толкова да си кажем! Облечена с черно яке, черни ботуши и класически дънки, тя ми приличаше на нещо прекалено странно. Толкова бях щастлива! Насочихме се към МакДоналдс поради две причини: 1. Тя примираше от глад и 2. Аз умирах от студ. Движихме се доста бавно. Никой не знаеше от къде да почне - дали от момчетата, дали от училището, дали от free time... Говорехме, говорехме... Дори след като седнахме на масата в уютното заведение не престанахме. И с пълни усти, и с мазни ръце - говорхме, прегръщахме се... Ах, да, то приятелството. И ето започва се разказ! За всяко гадже - пълна характеристика. И виждам отново как бляскат й очите щом за някой от тях говори. Била, казва, с много голям, но майка й е спряла. Чудесно, нали... Била с кретен, допълня, ала бързо омръзнали си те. И ето изтъркулва се вече четвърт час. И училището що-годе върви. Ама това е върха, разбери! Вади тя албум със снимки всякакви. Ех, как можах аз да не се сетя! Жалко, нали!? Виждам я снимана с всяко момче, снимка след снимка - ето я нея, отново тук, а туй е котето - да. Над 100 снимки разгледах! И разбрах едно - тя не е като мен. Много се радвам за нея щом следва максимата "Живей днес, защото вчера няма да се върне, а утре може и да не дойде". Всякакви приключения, интересни неща... Но тя си е все същия млад и крехък диамант! Колко добре се чувствах. И за старото приятелство, за отминалите дни, вдигаме тост в пластмасови чаши. Хайде, наздраве! Нека всекиму такова приятелство. Сега разбирам колко много е то приятелството, колко е ценно и нужно. "Добре дошъл, стари мой приятелю" и остани...