Мацката от Ботевград, която не може да понася София и обожааава Китен, сваля пича, който пише стихове.
Супер като за събота сутрин.
Изпускам всички трамваи, тръгвам безцелно, решавам да си купя книжка. Имам малко повече от пет лева, тоест трябва да е секънд-хенд. На пичовете с книгите по Солунска обаче не им се е излизало в студа. Не си купувам нищо.
Двама пичове се опитват да ме заговорят, а аз се усмихвам така, все едно не говоря български и всъщност представа си нямам какво ми казват, но се усмихвам мило, защото не искам да ги обидя. И те ми се смеят.
Лутам се в забравени улички, откривам трети О''Нийл и точно до него "Mагазин за кламери и други канцеларски пособия".
Чувствам се като backpacker в София. Раницата ми тежи от първия и най-тъп роман в българската литература, записки, учебници и други такива.
Студенко ми е на ръцете и ме мързи да си извадя апарата, да пощракам малко.
Сядам на желязната пейка на една спирка, сгушвам се и гледам колко красива е Витоша.
Качвам се в трамвая и чета Златния храм на Юкио Мишима.
"Защо видът на разголените човешки черва е тъй чудовищен? Защо изпадаме в ужас и затваряме очи, като видим човешки вътрешности? Защо потръпваме така дълбоко от шуртящата кръв? Защо човешките вътрешности са толкова противни? Нима те не са от същото естество като красивата млада и свежа кожа?
Интересно каква ли физиономия би направил Цурукава, ако му кажех, че от него ми е този начин на мислене, който превръщаше собствената ми грозота в едно нищо, в кръгла нула. Защо, по дяволите, да е нечовешко да възприемаме хората като рози и да отказваме да правим разлика между вътрешностите на тялото и външността му? Ех, ако човек можеше да разтвори като роза душата и плътта си , да ги обърне с вътрешността навън, да ги изложи на слънцето и на пролетния вятър..."
Дълго мисля върху това и разсеяно гледам през прозореца.