здрач.един пиян се клатушкаше по тротоара и бабичката, седяща отстрани на пейката, взе да цъка възмутено.той не я чу.. а и да беше надали щеше да му направи впечатление.вървеше бавно, препъваше се често, но не падна ни веднъж, не беше жалък..по-скоро тъжен. после мина през парка, покрай отдавна запустялата ясла и се опря на оградата, вторачен някъде в сградата. две-три момчета минаха покрай него и едно от тях го замери със смачканото си контролно.последва истеричен смях,тропане,крещене.. а пияният мълчеше, сякаш бе умрял или най-малкото заспал...
колкото и безчувствен да бе в този момент, той усещаше обаче всички онези погледи, натежали от безразличното съжаление, които се провираха през пиянството му и въпреки напразните опити на изкуственото му настроение, се закачаха на спомените му. главата му тежеше, но не заради махмурлука или сблъсъка с вратата на кръчмата.. мислите са най-жестокото мъчение, което може да има човек, а вината е най-ужасното наказание...
една малка детска ръка прегърна неговата и пробуди сетивата му. После се заклатушка, опрян в момицхенцето, което май всъщност се крепеше на него, защото бе изключително слабо.. безплътна светлина се отразяваше в черните решетки на някогашната ясла и удивително напомняше на гробище, а скамейчицата близо до нея бе един от многото безименни паментици, зад чиито студен мрамор туптеше едно сърце.. сърце на майка и съпруга..