завесата, кадифеножълта, и столът до нея.. празен, без облегало и с развалена седалка, но все още чакащ.. какво, кого, не посмях да попитам, за да не го събудя..
Кадифето не лъже, затова се е вперило в мен, но нито една предателска капка съжаление не се промъкна през присвитите, уморени очи..
Пиша без смисъл, с писалка от спомени върху овехтялата хартия на съзнанието ми, която сякаш побелява с всяко мастилено петно все повече и повече..
И всичко това заради една жълта кадифена завеса от евтин плат и закачена накриво.. а каква хубава рокля за актриса щеше да стане от нея! Но кадифето не лъже и аз не ставам за актриса.. а за завеса?? може би...
Слънцето.. слънцето закрива очите ми.. то е по-плътна завеса от тази..
*****
дали е случайност че съм в една стая с човекът, който мислех за свой враг, а се оказа прекалено добър, за да ми е приятел? или е обикновена нагласация от този, който е горе и ме направлява с невидимите си волеви нишки? а може би не е нито едно от двете, а просто онова, което умните хора наричат глупост, а глупаците - сън.
все едно.. знам че никога няма да я погледна така, както гледах Нея и никога няма да се смея така, както с Нея.. но вече нито една от нас двете не го иска.. и е по-лесно, много по-лесно..