Отново утешения...
Отново убеждения...
Отново притеснения – и мозъчна анемия.
Опит. За анализ. На битието.
Тънък. Скалпел. Право във сърцето.
Пробвай да се материализираш.
Без във себе си да се съзираш.
Без във себе си да се намираш.
Без на себе си да се опираш.
Колабираш...
Атрофираш...
Разцепи кората на луната.
Целуни вратата.Тези двата
незнайно откъде са ти познати.
Резултати?
Попитай медицинската сестра.
Тя обеща.
Безсмислието ти ще те премаже.
И от цигарите ще те откаже.
Щастлив ли си? Така ли ти се струва?
Или животът ти след теб те псува?
Не отговаряй! Ти не си циничен...
А разговорът ми със теб е личен.
Ще си останеш винаги отвън.
А вероятно даже и насън.
Защото няма логика в нищо, а и едва ли някой
би се нуждал от нея.
Нито от нея. Нито от него.
Въпрос на заболялото ти ЕГО.
Вредно би било да постъпиш както трябва.
А явно няма и да се наложи.
Кой ще предположи?
Млъкнете! Говорете по един...
Главата ме боли за аспирин.
Хвърли я срещу синъо огледало!
Заспало. Заледено.
Замразено.
Заградено.
Запоено.
Замъглено.
Запоено.
Заградено.
Замразено.
Заледено.
Огледало...
Наметало...
И махало.