слизам и е късно...не знам откъде да започна...номерата на етажите сякаш са празни...само един е нещозначещ(в стремежа си да съм наивно оригинална)тъжно ми е че ще го подмина след осем стъпала,осем етажа,осем крачки и край!затова намалявам стъпки,а пулсът ми се ускорява...тупп и свърши,обичам да ходя(една дива надежда ме преследва безочливо),но ставам по-тъжна след това,а когато съм тъжна обичам да ходя...затова и си тръгнах сама.вали и заприличах на пухено одеалце с това бяло палто на снежинки.грее ме.знам че никога вече няма да отида там,знам вече че не искам да го срещам,ще бъда неуверена и уязвима,пулсоускорително ще бие сърцето ми във слепоочията,ще приличам на зима,а може би той ме е срещал,но не ме е познал?!или не е искал?!!или аз съм бързала прекалено...светофарите ми пречат да виждам минувачите:c''est qui la-bas? мъчително е да се оптвам да ги разпознавам из калните улици,дори да не бяха кални...нека остане така,като синият малкък принц,който може би съществува само в моята книжка....