Шурецът липсва. Cherry blossom girl се разминава с Алиса по влаковите линии и в други посоки.
Джейн е при Алиса (and who the fuck is Alice?).
- Къде са ми глупостите? - рови си Джейн в чантата... а съм го забравила, а съм пребила някой... ще пребия някой! забравила съм си сенките с огледалцето!
- Агресивна си.
- Искам уиски. И са слизам искам.
- Насред нищото?
- И да ям. И друго да правя.. а, мога да пия вода.
- За висулките ми кажи, Джейн.
- Без тях не мога!
- Обичаш ли да плуват в чая ти?
- И още как!
- Ах, говори ми. За жълтите ми пръсти и зелените петна пред очите ми. За нощните изгреви на Малкия принц и зверските очертания на луната.
- Права си наистина за луната. Толкова различна всеки път. Обичам да я гледам. Тя дали ме гледа?
- Не знам, но има дъх на маслини.
- Луната!
- Не, въздуха. тя понякога на карамелени парченца или канела.
- На мен ми ухае на нетърпение. На желание.
Луната е една сладкарница, а продавачката е с маслинови очи.
- На носталгия, Алиса!
Алиса запърха край Джейн и отлетя да помирише луната. Джейн легна вурху покрива на влака и усети, че вече не е гладна.
- Ей, сестро - провикна се Алиса отгоре. - Луната е като швейцарско сирене, прати поздрави на Джери.
- Стана романтично... свали една звезда за мен.
- Какво ще я правиш? Ще си я закачиш над леглото?
- Не, ще я обичам.
- Наистина те е обзела романтика. Сиренце?
- Мм, пак огладнях! дай ми.
Алиса се върна с пълна раница, но когато я отвори от нея се показаха само няколко срамежливи светлинки.
- Светим слабо, защото при вас е нощ и слънцето не се отразява в нас - изписукаха те.
- Сирене, а! айде да спим.
- Горе си беше сирене - възрази Алиса.
Джейн се отегчи и влезе във влака, но един кондуктор я видя и поиска книжката, картата и бележника й.
- Коя книжка, мосю? Имам шофьорска - вярно, че нямам кола; имам студенстка - вярно, че във вакханския университет; имам жълта - вярно, че с оранжеви оттенъци; имам и червена книга - за защитените видове; своя книга, издадена нямам, но пък съм прочела ръкописа от тази на Алиса...
- Ей, момиче?...?
- Относно картата - имам пътна и географска на няколко държави, разполагам и с една звездна, с една лична и няколко фалшификати. Карти за игра, карти Таро, няколко картички на градове, какво ви трябва?
- Ама аз... - заекна кондукторът.
- Вижте какво - личния си бележник на никой не го давам! Но ако проявявате интерес към тези от училище.. те са цели 11 броя - само в први клас нямахме, то мога да ви направя копие.
Кондукторът премигна два пъти, завъртя се около себе си и отмина Джейн. А тя се разсъни от този моно-диалог и пак се качи на покрива при Алиса.
- Минахме Пазарджик.
- И?
- Отбелязвам, че го пропуснах, докато съм била на Луната.
- Важното е, че се върна.
- Дали?
- Защо не?
- Би било хубаво никога да не се връщаш и да не трябва дори.
- А ако пак отидеш на същото място?
- Няма да ходиш.
- А ако искаш? - настояваше Джейн.
- Искаш, ако имаш нужда! - крещеше Алиса. - Като нямаш нужда и задължения - не се връщаош!
- Сега ти си агресивна.
- Не, тъжна съм - и отнесе раницата със светлинките във влака, оставяйки Джейн на покрива.
На влизане същият кондуктор отново се появи.
- Ти да не си пък Алиса?
- Откъде разбра?
- Да знаеш, че приятелката ти е прочела ръкописа на книгата ти.
- Да, знам, а ти кой си?
- Човек, който смята да напусне работата си и д асе захване с книжки, карти и белезници - всякакви.
- Какво общо имат белезниците?
- Грешка на езика - бележници.
Алиса влезе в своето купе и разтвори раницата си. Отвътре се чуваше тихо бърборене, светлинките почти не се виждаха. Кацнаха на ръката на Алиса, изглеждаха уморени.
- Да ви върна ли?
- няма смисъл. Просто не трябваше да ни взимаш - намръщи се една от тях и тупна с лъч.
- Не е така - възпротиха се другите. - Иначе никога нямаше да видим нощта и да ни докосне живо същество... ти... нали си жива?
- Предполагам.
- Ръката ти е топла като Слънцето. Ще ти разкажем приказка. Настаниха се в ухото й и с тънки гласчета зажужаха нещо.
Когато Джейн влезе в купето, завари Алиса заспала с усмивка, прегърнала отворената и празна раница, а от светлинките нямаше и следа.