иска ми се да напиша разказ само от краища. не панспермии, като анаксагор и господинов, а пантелоси или пантели.
кълбо връзки, мисли, нишки, алюзии, прежда, паяжини, котки, ..., от които стърчат само крайща, красиви в своята неразплетеност. сферата - перфектната форма.
петък 13ти. и събота 14ти. и 18.
слънце, сладък залез изпълващ стаята и ума ми. като края на le temps qui reste. в стаята няма други мебели освен едно легло с решетки. като стаята на виктор.
от тук нататък свобода.
какво е свободата - непозната антична дума, с която Бекет започва. абсурдно кредо, връщащо смъсъл.
защо да се правим, че животът не е пиеса, и сами не кажем просто -завеса- когато ни писне?
т. - защо не живеем на макс?
- защото животът е сапунка, и винаги има следващ епизод. сериал апокалипсиси.
т. - а господ е бабка, влюбена в освалдо риос.
- ..или в теб, тоше.
всъщност, най-вече се набива на очи чувството за вина. чувството, че наранявам без да искам. просто защото не е истинско другояче. не съм аз. другото е, липсва ми тя. с нейните бодли, защото разбира и не е същото без парещия нарцисизъм на една роза. нарцисизъм - обич към един нарцис, който обича розата.
и още чувство за вина, по адрес на хубавите спомени. някои, които трябва да се пускат на свобода и други, които трябва да се държат в бутилка-
но няма да го започвам краищата сега, само ще завърша.
свободата да не правиш нищо. вече законно. правото да не се възползваш, но и да не ти е забранено.
подходящо морбидно удоволствие - елиът
... not with a bang, but a whimper.