един от онези блокове, на които ни беше завела и Нийчето. ipod и основно usher. дали спомените са винаги хубаво нещо, днес определено не мога да отговоря. вече не умея да разделям миналото на периоди, по-стари, по-нови, хубави или лоши. днес миналото си беше минало, без вътрешни граници и без външни личности. само аз и то. независимо от настоящето, миналото винаги пристига с една неотменна носталгия, с меланхолия и с някаква тъга, дали защото навява такива спомени, дали защото изведнъж откриваш колко тъжна може да бъде мисълта, че вече всичко отдавна е свършило....не мога да отговоря на това...но тази вечер определено заживях в миналото си...
дали той, дали обстановката, дали ситуацията, дали отделните елементи...но всичко в мен се обърка още повече...лутам се в себе си, така несигурно, както се чувствах и там, на 15тия етаж, пред цяла Стара Загора, седяща до човек, който може би едва сега опознавам...страх ме е от високо...ти го знаеш...всъщност всички го знаят..въпреки това стоях там, чуствах се толкова слаба и беззащитна, всички дилеми ме притискаха точно в този момент, стоях на кръстопът, чакайки някой да бъде по-активен от мен....и той беше...
не знам какво искам, за пръв път в живота си не знам, и не знам какво е редно да направя, дори не знам кое ще ми се отрази по-добре...вътрешният ми глас не казва нищо, стои и чака апатично като мен самата, отказва да ме дръпне в някоя посока, желание нямам за нищо, или може би имам желание за твърде много неща и това ми пречи да се концентрирам в себе си??
сякаш бързам твърде много, а се виждам отстрани, че бързането е без енергия....не знам какво искам. и не знам какво да направя. а всички около мен чакат...
чакат още един шанс...но за кого да бъде той този път?...