крещях на сън това, докато седяхме с марси на един тротоар, спирката на трамвая при баща ми, и минаваше файтон, маскиран като карета от филм на уолт дисни, било по-евтино да снимат тук каза тя, пребоядисвали панелките на декори, пък и местните печелели от атракции. от другата страна кръчма, облицована с пластмаса пише нещо като избата на доналд, аз изтрещях както седяхме на слънце на земята и чакахме трамвая, изведнъж видях файтотона и почнах да се дера и гласът ми ехтеше между панелите.
телевизорът стърчи като шибан тумор на шкафчето, преместено в средата на хола, запушено, задръстено объркано пространство, той в центъра на зрителното поле. някак се надявах че в моя хол никога няма да има телевизор, че кремена ще го качи на шкафа в своята стая, където беше електронът на виктор, това разбира се е невъзможно, за тях, компромисите, обичам компромисите но това вече боли твърде много, направо съм на косъм да се разрева, без да е ставало спор или нещо... просто от гледката.
ще му измисля друго място в хола, така че да го виждаме само ако ни трябва. така изкълчва всичко.
страшното е че имах толкова ясна, визуална предсава как ще изглежда това място, как ще си го направя, как работата по него ще бъде някаква моя огромна изпълнена мечта, адски лична, и в същото време някак си изкарваща навън красивите неща от главата ми, как просто ще го сътворя, и толкова ясно го виждах, че никъде не записвах подробностите.
със всяко разместване, и всяка привнесена грозна вещ - урудлива уредба, злокачествен телевизор, ужасните сини одеала от баба ми, забравям по детайл от онзи образ, който се беше родил съвсем спонтанно в главата ми, губя го и се паникьосвам и сесъгласявам да е както го искат мама и дидо и кремена, въпреки че това е моето място, просто защото толкова много ги обичам, че не ми се спори.
вече въобще не ми се струва че е мой дом онова.
искам празно изчистено геометрично.
а този месец този месец долу в хола беше прекрасен с дидо и кремена, никога не съм се чувствала толкова добре, и съм сигурна че е именно защото нямаше телевизор и се гледахме един друг
и дори след температурите истранния среднощен пристъп на тревожност сутринта си вървях по улицата напомпана с някаква нова енергия адски щастлива, исках и на яве нещо да крещя, но не за кич а за любов, и сега всичко е кич пак.
на попа помагам на една баба да слезе от трамвая, мъжът отсреща, който не и подава ръка ме гледа, все едно това ме прави лайно, жената зад ме ме бута, защото съм се забавила със качването, усмихвам се мило и казвам - разбира се че щях да се дъпна а тя свива устни и казва добре (и погледа й казва ама аз пак щях да те бутна) и после просто плача от попа до нас дали от изтощение, или от методическия кич в университета, или от ужасния тумурен телевизор и хилядите сакове в хола просто незнам