Откакто си отиде,не вървя по неговата улица,затварям очи,логато трябва да узная нещо,като кога са цъфнали прасковите най-сетне или колко светлина заспива над камъчетата,продупчени с лунички слюда...Колко години вече не съм дете(?)Забравих.Той ще остане все още едно загубено дете,чийто спомен се облича в некролози...виждам го като през бутилка с пясък,която съм разкалащала докато пръстите ми се изпотят.Днес като вървях,светът ми се струваше подпухнал,с огромни тъмни облаци под очите,които се сгъстяваха в огромна кремообразна каша-смисълът на празно съществуване...И една парцалива сграда с вид на корабокрушенец издуваше бузките си като платна.Прах.Мисля си колко още трябва да вървя.Пречупената спирала,по която се движа става по-голяма и по-голяма-като огромна раковина,оплетена с водорасли,в кухините й звучи музика.Най-нежната,която мога да си представя!Часовник със строшен циферблат отброява времевите капки ,пръстите му скрибуцат при преместването на стрелките.Няма време!няма...и не мога да открия...з-а-с-п-и-в-а-м..Стаята губи очертания в луминисценция и мрак ,някакъв тих разговор ръми приятно в унеса,след това се стопява в мрак.Това е.Нищо друго не съществува,не усещам...