... или каквото имаше да й се казва по темата и беше премълчано. успокоението ми е, че ако това не е за тук, ще има кой да го махне, моля. жалко, че спейсовете пред параграфите са изядени.
на Н.
Барът на Клошарките
"Барът" беше внушително място, стъкмен буквално от кол и въже и брутално гарниран с какви ли не джунджурии, с идеята може би да се придаде обем и чар на онзи потаен тип вътрешна архитектура, позволяващ да бъде определен единствено като "дупка". Безуспешно. Оставаше си същинско мазе, въпреки вялите опити на собственичката му да го разнообрази. Впрочем у самата нея имаше нещо неопределено, което събуждаше представата за леко проскубана, елегантно мързелива улична котка, с очи, които просто те насилват да й кажеш две-три добри думи без повод. Наблюдавайки я, човек едва ли не очаква всеки момент тя да близне лапа и да си приглади ушите.
"Барът " беше неин толкова отдавна, че нещо котешко, уютно и самотно се беше просмукало чак в хоросана на каменните стени, увило се около вечно влажните колони и плъзнало по никотиново кафявия таван. Във високите ъгли се свиваха стеснително разкривени прозорчета, набоядисани с меко зелени стилизирани листа, на места издраскани и избелели. По залез през вълмата синкав дим в бара се процеждаше едва мършава блатиста светлина и плисваше уморено по прашинковите флотилии из въздуха. Това придаваше още по-болнав вид на чревно-нюансните стени, които с неопредлената си червеникавост се предполагаше да стоплят евентуалните посетители, но кой знае защо ефектът бе по-скоро обезкуражаващ.
Лана явно се беше опитала да замаже положението с богата и бясно разностилна сбирщина от картини и фотографии, повечето от които пожълтели през сменящите се хилядолетия... Но тя никога не свали и не замени нито една. Особено обичаше черно-белите и гледаше да държи свещниците по-далеч от стените. Другото бяха всевъзможни парцалчета, шалове, довлечени от вечно пътуващата й сестра, разхвърляни край масите томчета Рембо, един почетен плетен чорап, останал над камината (имаше и такава) някъде от коледата на 95-а година, хаотично закарфичени по стените страници, съдрани от любими книги, счупени музикални инструменти (включително скромен комплект барабани, които след спонтанна хирургическа намеса бяха превърнати в оклюмали лампиони) и очукана перка от самолет Т-60, като символ на свободата.
Накратко всичко, което Лана обичаше и беше обичала от петнадесет годишна възраст насам, се помещаваше в пределите на мазето, останало в историята просто като "Барът" поради липсата на достатъчно описателно име. А тя, макар и да не допускаше да й личи, си беше обичлива жена. В реквизита й не можеха да се открият две еднакви чаши дори с частен детектив, да не говорим за откровено уродливата стъклария и керамика, която населяваше по-високите и заплашително прашасали полици зад барплота. Носеха се легенди, че в някои от по-непроницаемите бутилки държи в плен духовете на миналите си любови. Лана само се усмихваше с лявото крайче на устните, без да отрича. Но плака, когато веднъж през нагризаната от влага задна врата се намъкна някакво бездомно коте и бутна едно от по-старите шишета, което се разхвърча с трясък по грубия под. Случката мина и замина, но и котето повече не се видя.
"Барът" беше дупка за самотници. Масите бяха малки, за четирима максимум, и то при положение, че съществува опасност до края на вечерта да се пребият един-друг с лакти до смърт и да съборят минимум две чаши. За сметка на това разточително огромните канапета с вид на шоколадови медузи поемаха засмукващо човешките си жертви, докарвайки ги до абсолютен мускулен екстаз в удобно приспособените си през годините дълбини. Тази мутираща с времето мебелировка създаваше около всяка масичка своеобразна крепост от доволно висока мекота и умерено изолираше обитаващите я от останалия свят. Или от липсата му.
Истината зад всичко това е, че Лана мразеше да чисти или поправя каквото и да било и всяка сутрин аз "долитах с метлата" (или оставах), за да се справя с трупащата се бъркотия. Да, работех в "Барът", наистина причудлива привилегия. Или по-скоро се подвизавах там излишно дълго, за да слушам музката си, след като се наложи да се разделя с цялата си услужливо скъпа аудио система в полза на някаква университетска такса. Cruel world! Накрая тя ми предложи междувременно да се занимавам с пепелниците, празните бутилки, да поддържам камината, такива неща. Не и да мия чашите, в никой случай - това си беше неин ритуал.
Така се започна. Лана сама си влачеше клиентите, като прегладняла котка, захапала още ритащ плъх за врата. Някои бяха парчета от личния й живот, други-никак. Но всички бяха доволно странни хора. Повечето се появяваха и изчезваха през дълги интервали от време, на приливи и отливи - както впрочем всичко в живота на Лана. Освен "Барът". Той беше вечен. Понякога се питах дали Лана притежава това мазе или то - нея. Не се знаеше къде живее, не се и престраших да я попитам. Отваряше само нощем. След време се оказа, че през деня работи на смени в една книжарничка. Тъмните й очи определено не издаваха много часове спокоен сън в пухени завивки. Нито спонтанните й опити да изкара кратка дрямка с глава в мивката, от които трябваше да я спасявам. А кафето сигурно вече го взимаше венозно. Но как се смееше Лана!... Сякаш светът й принадлежеше. Този смях те караше да разровиш и най-потайните случки от живота си и да ги премислиш отново, чудейки се дали пък не са били единственото истинско нещо, за което си живял. Смехът й те караше да се чувстваш като лицемер и страхливец, прашинка в окото на живота. Емоция като късче самородно злато. Но отиваща си емоция.
Една сутрин заварих "оцелели" клиенти, които си мълчаха подчертано на една маса в ъгъла. Отначало не обърнах внимание и се шмугнах направо отзад да си оставя палтото и да взема метлата. Обикновено щом се разшетаме, хората се досещаха, че е време да си вървят. Но като минавах покрай Лана, тя ме спря с жест и сложи показалец на устните си.
- ...страхуваш да признаеш пред тях, че си част от реалността! - довърши тъмен женски глас. Отговор не последва.
Чак сега забелязах колко е тихо всъщност. Вдигнах вежди въпросително - нямах настроение, исках просто да си свърша работата и да се махна. Чакаше ме изпит. Лана само кимна по посока на клиентите.
Трябва да отбележа, че да впечтлиш Котката с нещо или някой си беше сизифовски трудно, ако не и невъзможно. Жената беше "вряла и кипяла" и ако някой предизвикаше у нея по-бурна реакция от уморена усмивка с лявото крайче на устните, то той със сигурност беше или бог, или призрак, или някой от дълбоко сбърканите й приятели. Сега Лана беше нащрек и добре премерените й жестове ме накараха да се замисля. Загледах се в променливите й очи, изчаквайки удобен момент да задам въпроса си. След време разбрах колко съм била права за "дълбоко сбърканите" й приятели.
Буквално в следващата секунда се запознах с Клошарките.
Клиентите, които се мъдреха в дъното на бара като умислени врани в дъждовен понеделник, се оказаха две на пръв поглед идентични жени с абсурдна външност, които незнайно как цъфнаха на милиметри от лицето ми в мига, в който обърнах гръб на Лана. Тя още не бе казала и дума, не бе издала по никакъв начин приближаването им. Сега усмивката й ме гъделичкаше по тила.
От състояние на мрачна самовглъбеност жените изведнъж бяха преминали в нападателна веселост, която вече биеше камбани в погледите им, искрящи иззад кичури заплетена рошава коса. Бяла. И черна. Завъртяха се около мен и Лана, хранейки всяко от сетивата си с нас като безшумни вампири.
- Ти си Лана? - попита белокосата жена. Или по-скоро момиче... Не, твърде натрапчива увереност в жестовете. Не и с тези устни, във всеки случай. Бутна леко брадичката ми нагоре с едно движение на леденостудените си пръсти и наклони глава замислено.
- Аз съм - отвърна спокойно Лана зад гърба ми.
Тъмнокосата извади изненадващо малък очукан нож и плъзна плоската страна на острието по бузата си, притваряйки доволно очи за секунда. Чак тогава Котката си позволи да се разсмее с глас и се отправи невъзмутимо към бара, откъдето изрови посмачкан лимон и го подхвърли към странната двойка. Една тънка ръка се стрелна и го улови, сряза го сръчно и пусна по едно кръгче в поднесените от Лана четири малки чаши джин. Котката се тръшна свойски в най-близкото канапе и отпи, без да сваля поглед от острието.
- Join me, дами. Пепеляшке, стига гледа идиотски. Знаех, че ще дойдат. Туту ми спомена за... "Клошарките", права ли съм?
Белокосата кимна и се отпусна на другото канапе, или по-скоро се разложи на него. Другата се промъкна зад Лана и седна внимателно на облегалката.
Клошарките бяха... странни. Високи, но някак незабележими, на видима възраст около тридесет, в сарказма си - над триста. Тихи, с бавни жестове, но брутално спонтанни в своята емоционалност. Не можех да си обясня сивобялата коса на едната, иначе и двете бяха синеоки като сиамски котки, с красиви лица. Имаха леко дивашка външност, а дрехите им бяха същински триумф на скитническото колекционерство: няколко чифта разноцветни чорапи, хаотично намъкнати поли и шантави панталони, провиснали до коленете пуловери и оръфани тениски с анимационни герои отгоре, шалове, достатъчни да увият персийски боен слон, ботуши с влачещи се бели връзки , ръкавици с по три пръста максимум... Да се зачудиш дали под всичко това все пак се крие човешко тяло или само сянка. Съществуването им за мен приличаше на нелепа недомислица, не без известен чар, но смущаваща... Твърдяха, че се казват Ан и На, но за всички впоследствие си останаха Клошарките.
Двете изкараха зимата при нас. Изненадващо, но плащаха на Лана нещо като наем. И всичко, което незнайно как успяваха да погълнат, независимо от убийствения алкохолен градус на повечето смески в резерва на Котката. Ан и На станаха част от туптящия организъм на мазето, попиха в мебелите, разхвърляха частици от самоличността си из всяко кътче на "Барът". Работеха ли изобщо? Въпросителна. Уличници? Не-е... Една пиянска нощ прекарах, взирайки се до пълна хипноза в чудесните им ръце - имаха изненадващо бели и нежни длани, с късичък нелакиран маникюр и фино издълбани бръчици в извивката на всяко мускулче. Такива ръце можеше да има само Феята на зъбчетата, мислех си. Направо е нереалистично. А на пръв поглед парцаливите им протрити дрехи бяха всъщност съвсем чисти, макар че повечето сигурно бяха с антикварна стойност. Подозирах, че просто са ограбили реквизита на някой малък провинциален театър и са се зарекли да го носят всичкия наведнъж. Кръпките и висящите конци изглежда бяха за тях въпрос на личен избор.
Клошарките рядко разговаряха помежду си. Диалог просто нямаше как да се получи, понеже се разбираха от половин изречение, от половин дума, Четяха се една-друга по потрепването на ноздрите си. За сметка на това бяха застрашително бъбриви с всеки, който успееше да им се хареса, което предвид изкилиферчените им критерии се случваше нерядко в това сборище на чудаци. Когато скучаеха, те просто се материализираха до някой клиент и представлението започваше. Клошарките се смееха, докосваха, очароваха, опияняваха, говореха за човека и вселената, за изкуството и плъховете, говореха за всичко и за нищо, рядко обаче слушаха и никога, абсолютно никога не говореха за себе си. Всичко, което знаех за тях, а то бе мравешки малко, бях го научила от Лана.
Първо, Клошарките не бяха сестри. Обичаха се и това си личеше страхотно, но се възползваха от свободата си да ненормалничат едва когато останехме само четирите на бара, сякаш сме последните хора на света, очакващи последния мразовит изгрев. А после – “който откъдето”. Гледах ги как влачат стъпки по смаляващата се улица, прегърнати през натрупаните шалове. И така до следващата вечер, и следващата, и следващата… Те можеха да разказват до безкрайност скитническите си истории, сякаш криеха по една във всеки надупчен от молци джоб на неизменната си клошарска същност. Не бяха тукашни, не бяха и от другаде. Не говореха за близки и семейства. Не се отдаваха и на празни измишльотини за бъдещето. При тях всичко беше или едно разтеглено, претъпкано и разпиляно минало, или ярко, увличащо “тук-и-сега” . Понякога подозирах, че целият им живот е една детинска измислица, в която те вярват и която единствено взимат насериозно. И така не беше зле. Шепнеха си делнични приказки в картини: тук малко момиченце с мече и пластмасов “Калашников”, там мъждукащо на паважа жълто листо, а една неделя в края на февруари - двойна дъга в мърлявото небе, на която особено се радваше На. После се смълчаваха и дълго се взираха в огъня, облегнати една на друга. На разсеяно рошеше с дългите си пръсти белите кичури на Ан, която бавничко се разнежваше в прегръдката й и рано или късно заспиваше.
Една сутрин, точно в такъв граничен момент, когато от умора вдишваш реалност и издишваш сънища, На се наведе над своята Клошарка и каза колебливо:
- Издадоха… издадоха книгата ми, Ан. За теб е. Цялата.
Те никога не се караха.
Ан отвори очи рязко.
Лана остави чашите и избърза припряно ръце в сивата кърпа.
На спря дъха си за момент.
Другата стана, облече търпеливо и трите си палта и с видимо усилие на волята излезе, без да тресне вратата.
На стисна очи, но не можа да сдържи сълзите си и закри лице с длани. Лана се втурна към нея, но тя вече тичаше към вратата, отблъсквайки грубо, с отчаяни жестове всеки опит за намеса. Събори една свещ и тя се удави в собственото си парещо тяло. Котката замръзна, объркана. Клошарката излетя навън.
Секунди по-късно се улових, че съм забравила да дишам. Примигах – по земята се въргаляха палта и шалове от На. Понечих да стана, но Лана сложи ръка на рамото ми и ми направи знак да не вдигам шум, както в първата ни вечер с Клошарките. В този момент осъзнах, че това ще е последната. Навън някой крещеше, отдалечавайки се. Заслушах се.
“Няма я! Няма я!… Нямааа…”
Тишина. После се чуха само слаби, заглъхващи стонове. Лана все така ме задържаше на мястото ми с лек намек за сила, без да сваля показалец от побелелите си стиснати устни.
Те никога не се караха. Не го направиха и тогава. Просто се стопиха, разделени.
Клошарките не се бяха появявали от около месец вече и аз се престраших да попитам Лана какъв все пак е бил смисълът на всичко това. Казвам “престраших”, тъй като тя много или повече се беше привързала към тези същества и след онази нощ стана още по-сериозна и непроницаема. А да настъпиш Котката по опашката беше меко казано самоубийствено.
Тя ме изгледа кръвнишки, после изведнъж се отпусна и на лицето й пролича всичката натрупала се напоследък умора и тъга у нея. Избърса се, измъкна изпод барплота малка книжка и ми я подаде. Кориците бяха твърди, прозрачни. На първата страница се виждаше мъничко заглавие:
“ан
на”
- Нищо не се разбира – въздъхна Лана и отново зарови ръце в мивката, докато аз прелиствах книжката. – Но поне не ти липсват, докато я четеш.
Не намерих какво да й отговоря и се свих в дъното на бара с половин бутилка изветряла тъмна бира, четейки.
Историята на една обичаща Клошарка и друга, отказваща да признае съществуването си пред света. Историята на един страх от обезличаване и желанието да бъде победен с безусловна привързаност. Може би в края на краищата двете бяха частици нереалност, сбъркали адреса на измерението си, една от които не успя да се пребори с това. Или… просто Клошарките.