може би това всъщност ме плаши. имала съм с години наред илюзорното усещане, че всичко е под контрол, особено що се отнася до самата мен, че физически и психически винаги ще реагирам не просто предсказуемо, а както трябва, че стига да спазвам някакви прости правила, природата няма да има нищо против да се чувствам добре, че глезотиите водят до неприятности и стига да не се поддавам, стига да не си позволявам да боледувам, просто няма начин да се разболея.
и сега, когато тялото ми просто отказва да се подчинява на обичайните привички е ужасно трудно да го приема. ужасно трудно е да разбера, защо вече не ми стигат четири часа сън, не мога да ям само вафли, нито да си сваля температурата със скачане по партита или въргаляне в снега. чувствам се все едно съм била супермен, и вече не съм...
всичко идва в някакъв дебилен доминоефект, някой обяснява, че било от стреса, какъв стрес бе, аз прекарах последните четири години в безметежна ленност, никакви тревоги, никакви крайни срокове, просто твърде лесно.
а може би телата и умовете се променят по тоя начин, и това са само първите предупредителни изстрели на някакво далечно остаряване
остаряване
други хора на моята възраст вече имат първата си бръчка, а аз очевидно ще трябва да се науча да живея по друг начин, съобразен с новите ми физически възможности.