ако има клише, че животът е пропуснатото: автобуси, хора, ползи, крайни срокове, то е вярно. утре ще мина през чужди животи с чужда маска, обвивка. няма значение. те няма да минат през моя живот. лицемерия, малки и големи, които не ме достигат, защото това не съм аз, не е моят живот, не съм виновна, няма виновни. предрешени усмивки, които ми спестяват по-глобални размисли за лицемерия, които защитавам, защото някога съм вярвала, че са моят живот. по-лесно ми е да премина през пропуснатия ден. ако не бяха есетата, които няма да напиша, загубеното време, извиненията, които ще трябва да измисля, нямаше да усетя този ден. много неща просто минават край мен, понякога мисля, че животът благосклонно ще ги повтори, а аз ще ги уловя, понякога нямам сили,а в случая-желание. дори няма на кого да се оплача, няма и защо. нищо не се е случило, този ден не съществува. 24h вдишвания. нищо повече. после бързо връщане към моя живот. пак ще се чувствам от изоставащите, дребнаво ще настоявам на неизпълнените си привидно краткосрочни планове за утрешния ден. егоистично,знам. нямам избор. самосъхранение. несбъднал се ден, предрешен ден, от който ще остане само слабото раздразнение...от нарушените планове, не от лицемерието. разбрахте,нали, това не е моят живот. услужливо ще приема предложената роля и малко отегчено после ще се върна в себе си. дали? и неприятното чувство на страх. мразя да съм толкова сама в такава тишина. без ключалки, незатварящ се, приземен прозорец, тишина, която аз,като градско дете, не обичам. ще се опитам да запълня с нещо полезно безсънието. ще завърша със сребристата кола. хирургически точно ще мина през ролите, евентуално, ще съм истинска за дълго, после. ще ми помогнеш да си спомня. разчитам. пази ме в утрешната нощ, не забравяй, моля те.