защо трябва да бъде толкова несправедливо това нещо? защо изобщо трябва да го има? и защо реши да влезе точно тук.. не можеше ли на някой 90-годишен, който така или иначе няма да живее още много! не знам какъв човек трябва да си, за да приемаш спокойно всички удари, които ти нанася това тъпо съществуване.. и за какво се борим изобщо като не знаем утре дали няма да ни има нещо? може би смисълът е като хамстерите да се въртим в това колело докато не умрем.. и да си въобразяваме, че някой ни обръща внимание колко пъти се е завъртяло колелото.. в крайна сметка всички се раждаме и умираме като равни.. същото каквото татко го е преживял преди се повтаря и на мен.. само че с 10 години по-малък. да не предизвиквам съдбата ли? та, има ли я изобщо? не вярвам, не искам да вярвам.. а може би и нямам сили да вярвам. накрая сме принудени да бъдем сами. учим се да не обръщаме внимание на ''съдбата''. един ден, когато тя ни отнеме всичко, няма да ни се налага да се съобразяваме с нея. тогава ще сме напълно рухнали - не защото го искаме, а защото сме нормални хора.. хора, които могат да обичат; хора, които са зависими едни от други по същата тази причина наречена обич!